Месечен конкурс “Човеколюбиви истории от класната стая” – история на месец ЮНИ 2025
автор на историята: Евгений Лазаров, учител
място: СУ “Христо Ботев”, гр. Кубрат
възраст на децата-участници: 15 г.
изображение – от автора
Коментар от Нели Керемидчиева:
Този разказ е ярък пример за човеколюбивото образование такова, каквото го разбирам аз – основано на доверие, подкрепа и смислена човешка връзка. Тук няма място за оценъчност, състезателност или готови рецепти. Вместо това има пространство за развитие, опора в трудните моменти и истинска вяра в потенциала на всяко дете, дори когато то самото още не го разпознава в себе си.
Историята показва учителя в неговата най-важна и човешка роля – този, който изгражда среда на приемане и принадлежност, където децата могат да бъдат себе си, да грешат, да растат и да се свързват. Това е образователен процес, в който ученето е преживяване, а постиженията са плод на вътрешна мотивация, не на външен натиск. През спорта тук се случва истинско личностно израстване – чрез постоянство, взаимност и грижа.
Благодарим на автора за този споделен опит – поредното доказателство за наличието на една по-човешка и възможна образователна реалност и у нас.
През 2017 година започнах работа като учител по биология в СУ „Христо Ботев“ в малкия, но жив град Кубрат. В онези класни стаи срещнах много смислени момчета и момичета – деца с различни съдби, характери и мечти. Влязох в класната стая с готовност да преподавам, но животът – както често се случва – ми даде много повече.
В едно междучасие, след един от поредните часове, без никаква официалност, без план и без очаквания, се заговорих с четири момчета, които оставиха траен отпечатък в сърцето ми – Ричи, Мелих, Берки и Айсун от 9Б клас. Разговорът беше небрежен, но се оказа повратен. Те ми казаха, че биха искали да ги тренирам по баскетбол. Засмях се в началото, но в очите им видях нещо повече от шега – видях желание. Видях нужда от подкрепа, принадлежност, грижа. И приех. Без план, без програма – просто с отворено сърце.
Те дори не знаеха как да държат правилно баскетболната топка. Нямаха опит, не бяха уверени и често бяха отписвани. Но аз не ги видях като деца, които не могат. Видях четирима млади хора с нещо много по-ценно от всяка техника – искрено желание. И аз го видях. Повярвах в тях, още преди те самите да повярват в себе си. Видях потенциал, който чакаше някой да повярва в него.
Не беше лесно. Имаше безброй повторения на едни и същи упражнения, хиляди пасове и стотици пропуснати кошове. Имаше и сълзи, колебания, моменти на почти отказване. Но имаше и постоянство. И нещо още по-важно – взаимно доверие. Дадох им криле, но не чрез велики речи. А чрез това, че бях там. Всеки ден. С тях. Със сърце. Дадох им пространство да опитват, да грешат, да се изправят. Позволих им да бъдат такива, каквито са – и ги подкрепях по пътя към това, което могат да бъдат. Не защото исках да ги направя шампиони, а защото исках да им дам усещане за стойност. Че са важни. Че могат да разчитат на някого.
С времето те не просто израснаха като играчи. Израснаха като хора. И станахме приятели – истински. От онези, които не се изграждат лесно, но остават завинаги. И никога не съм правил това, за да бъда видян. Не съм го правил тогава, не го правя и сега, и не бих го правил в бъдеще. Аз не търся прожектори. Истинската светлина идва от доверието. От това да стоиш до някого, когато никой друг не вярва в него.
Повече от година по-късно тези момчета – които в началото не знаеха как да подават топката – спечелиха трето място на регионално ученическо първенство по баскетбол. Бях горд, разбира се. Но това, което никога няма да забравя, беше как след мача дойдоха при мен, прегърнахме се и се радвахме на постижението. Благодарихме си взаимно. Да, имаше и момент на яд и тъга, че не бяхме първи и може би бяхме малко ощетени, но определено след този ден те знаеха, че могат да играят баскетбол. И нещо още по-важно – вярваха в себе си и своите възможности.
Точно това доверие, тази човешка връзка, която градим с учениците си, е най-силната движеща сила. Тя не се измерва в точки или оценки, а в погледите, които срещат твоят с признателност. В онова малко „благодаря“, което остава дълбоко в теб.
През годините срещнах много смислени момчета и момичета. Всеки от тях остави следа. Но тези четиримата станаха нещо повече от ученици – станаха мои приятели. Станаха доказателство, че доверието и подкрепата променят животи. Че мотивацията не идва с натиск, а с приемане. Че дисциплината може да се ражда от обич, а не от страх.
Това е моят начин. Моят избор. Да подкрепям. Да вярвам. Да съм до тях. Без прожектори. С човечност.
Днес, когато влизам в класната стая, не забравям този урок. Подкрепата не е слабост, а най-голямата сила на един учител. Не е достатъчно само да преподаваш – трябва да бъдеш с тях. Да вярваш в тях, когато те още не вярват в себе си.
