автор на историята: Даниела Петрова, учител
място: СУ „Христо Ясенов“, гр. Етрополе
възраст на децата-участници: 8- 10 г.
изображение – от автора
Коментар от Светлана Нанчева:
Благодаря на Даниела Петрова за този разказ, прекрасен и като съдържание, и като композиция, език и стил. Разказът отново ни насочва към смисъла на училището като общност – не просто място за знания, а среда за изграждане на ценности и човешки взаимоотношения. Традиционната образователна система не полага целенасочени усилия децата в класната стая, събрани на случаен принцип и споделящи години от живота си, да се превърнат в общност, в която да се чувстват добре. Ако имат щастието с тях да работи учител като Даниела, чудото става. Ако не – четем във фейсбук групите безкрайни истории за булинг, отхвърляне, разочарования… Надявам се чрез този разказ повече хора да повярват в това, че подкрепящата среда мотивира много по-силно от конкурентната и дава най-истинското усещане за успех.
За учениците от четвърти клас всяка сутрин започваше с усмивка. Тяхната учителка не пропускаше да ги посрещне на вратата с по някоя весела шега или мила дума.
През всичките години заедно, те вече бяха разбрали, че в този клас не е важно само да си умен, а и да си добър към другите. Всеки ден те се учеха – как да си приятел, как да помогнеш, как да се извиниш и как да прощаваш. Един ден госпожата им съобщи, че към класа ще се присъедини ново дете, което е малко по-различно от тях, защото понякога му е трудно да се съсредоточи или да разбере нещо от първия път. Но тя ги увери, че най- важното всъщност е това, че то е точно като всички тях – иска да има приятели, да играе и да се чувства прието. Децата се спогледаха, но никой не каза нищо лошо. На следващия ден момчето дойде в класната стая. Беше леко плахо и гледаше към пода. Първо към него се приближи едно момиченце и му подаде ръка. Запознаха се. Покани го да седне до нея.
От този ден нататък не минаваше и ден без някой от децата да му помогне – дали с писането, дали по време на игрите в двора. Детето не беше най- бързото, нито най-сръчното, но имаше нещо, което всички обикнаха – винаги се усмихваше и се радваше на малките неща.
Дойде време за голямото училищно спортно състезание. Четвъртокласниците тренираха усилено. Всички искаха да победят. Но имаше едно притеснение – какво ще стане, ако новото дете се включи в отбора? Нямаше да са достатъчно бързи, за да спечелят.
Децата се събраха заедно. Говориха дълго.
– Ако не включим новото дете, може и да спечелим – каза едно от децата. – Но как ще се чувства той?
– Не сме ли учили, че най-важното е да сме заедно? – попита тихо едно момиченце. – Аз бих избрала да сме заедно, дори да сме последни.
Всички кимнаха. Решението беше взето.
В деня на състезанието, когато обявиха старта, всички видяха как четвъртокласниците се хванаха за ръце, а в средата – с широка усмивка – стоеше новото дете. Те тичаха, падаха, ставаха, насърчаваха се… и финишираха последни.
Настъпи тишина.
И тогава някой започна да ръкопляска. После още един. После всички. Аплодисментите не бяха за победителите по точки, а за истинските победители по сърце.
Оттогава в цялото училище се разказваше историята на класа, който избра сърцето пред купата.
