Месечен конкурс “Човеколюбиви истории от класната стая” – история на месец ДЕКЕМВРИ 2025
автор на историята: Ивана Дакова, ученичка/ ръководител Мариана Николова
място: НПГ ” Димитър Талев”, град Гоце Делчев
възраст на децата-участници: 16- 17 г. (11-ти клас)
изображение – от Canva
Коментар от Нели Керемидчиева: Разказът за Ирина е огледало на една реалност, която често наричаме „примерно поведение“, но зад която се крие дълбока нужда от свързаност. Ирина не учи заради знанието, а заради обещанието за внимание. Тази история поставя няколко трудни въпроса: дали умората на родителите от „важните работи“ не ги отдалечава от вътрешния свят на децата им; дали за учителите е достатъчно едно дете да е „кротко“ и „зубър“, за да са спокойни, че е “добре”; как стандартизираното оценяване и амбицията за висок резултат на изпити могат да дехуманизират децата, превръщайки ги в „роботи за шестици“.
Проглеждането на Ирина в парка е болезнено, но пречистващо. Тя разбира, че принадлежността не се печели с отлични оценки, а с присъствие в живота на другите.
Ирина имаше мечта: да вижда майка си и баща си по-често, да им разказва, както преди какво я вълнува, как минава всеки ден , а в събота тримата заедно да играят на „Не се сърди, човече“, както допреди 2-3 години. Вкусът на топло какао, шумът от плискането на бурния дъжд по стъклата на прозорците също беше част от мечтата.
Ирина прекарваше все по-малко време с родителите си, напоследък те все бяха заети с някакви важни работи, а когато се приберяха вкъщи гледаха уморено и все по-разсеяно слушаха разказите ѝ … Уж бяха вкъщи, а толкова много ѝ липсваха. Може би, ако им даде причина, те щяха да я забележат, да ѝ обърнат внимание, да се гордеят с нея. И това , с какаото, може би, щеше да се случи… Мислеше, че това е детинско желание, но не можеше да спре да мечтае.
Хората мечтаят за бъдещето, а тя мечтае за миналото…
Ирина вече беше в седми клас и беше разбрала, че високата цел изисква огромни усилия. Майка ѝ винаги ѝ повтаряше „Който учи, той ще сполучи“, а любимото изречение на баща ѝ, в редките моменти, когато ѝ обръщаше внимание, беше, че без образование няма да стигне далече. Баба и, винаги когато се чуваха по телефона, ѝ напомняше, че трябва да бъде възпитана, с честен труд да си изкарва шестиците в училище, да бъде добра и тогава и самият Бог ще бъде на нейна страна…
Ира учеше много, нямаше време за срещи с приятелки, за разходки в парка след училище. Родителите ѝ бяха много радостни от това, че тя не им създава проблеми, учителите много я харесваха и не пропускаха случай да я похвалят. Всичко вървеше добре, но един ден, като че ли изведнъж, нещата се обърнаха надолу с главата. Съвсем случайно , по време на голямото междучасие, Ирина случайно дочу, че момичета от нейния клас я коментират, наричат я „Зубър“,“ Натегачка“. Хората, за които тя смяташе, че я ценят, се бяха обърнали срещу нея и се присмиваха, че е „забила между страниците на учебниците“… Неприятният шепот се стрелна по коридора и започна да нараства като облак, който заплашваше да я отнесе. С ума си разбираше, че това е несправедливо, но сърцето ѝ се свиваше и тя се чудеше къде да избяга, за да си поеме въздух… Ирина не можеше да повярва, че нейните приятели я коментират зад гърба ѝ, че ѝ се подиграват…
Едва изчака края на часовете. Усмивката, която беше на лицето ѝ при всеки разговор, постепенно изчезна. Даже и учителите, толкова заети с преподаването, забелязаха, че нещо не е наред. След шестия час, когато повечето ученици си тръгваха на групи, тя си тръгна сама. Майка ѝ смяташе, че „и глезенето трябва да има граници“ и беше я инструктирала да се прибира „по най-бързия начин“ вкъщи. Затова често отказваше да отиде някъде след училище.
А днес като че ли за първи път се вгледа в групичките от съученици и забеляза и съжалението, и присмеха в очите на им. Стана ѝ самотно и жално за самата нея. Като че ли за първи път не повярва на думите, че не бива да се губи надеждата в доброто, за първи път се усети изоставена и неразбрана…Дали да се обади на баба си и да сподели, или да не я тревожи…
Тръгна към парка пеш. Искаше да се поразходи малко. Търпение, търпение и всичко ще се оправи. Гълъбът в небето от възможности, цели и мечти щеше да намери пътя си. Но защо ѝ беше толкова криво сега… Не разбираше какво се беше случило. Та нали повечето преписваха от нея? Нали обясняваше в междучасието кога и къде се пише тире… Какво искаха от нея тия неблагодарници!? Тя крачеше бавно и не можеше да намери решение на проблема. Седна на една пейка в парка, стана ѝ лошо от обида. Беше студено, готвеше се да завали, но Ирина остана да седи сама като тъжна част от есенната картина наоколо.
И тогава изведнъж разбра… Устремена към мечтата си за успех и признание, тя не беше забелязвала своите съученици. Беше се самоизолирала, беше се откъснала от живота в класа, гонейки отличните резултати на външното оценяване. Не беше забелязвала досега, че не знае нищо за повечето момчета и момичета от класа, въпреки че са заедно вече 3 години. Спомни си, че в началото я канеха на рождените си дни, но тя все отказваше, после спряха да я канят, а тя дори не забеляза…Сети се, че не се спомня защо Иван напусна класа им миналата година…Какво беше станало с нея? Тя се беше превърнала в робот, който изпълнява само една функция- да учи, за да привлече вниманието на родителите си, а животът в училище някак си е започнал да я заобикаля…
Ирина реши, че превърта, защото изпита благодарност към момичетата, които шушукаха по неин адрес. Не искаше да си признае, но случката от голямото междучасие, която я разтърси от обида, я накара да прогледне. Тя беше престанала да вижда хората около себе си. Да се радва на успехите и да преживява неуспехите на децата от класа, от квартала. Ирина си помисли, че дори сбъднатата мечта губи от блясъка си , ако няма с кого да я споделиш. Може би и за нейните съученици времето минава бързо и всеки ден носи нови радости и нови страхове. Може би тя ще успее да намери път към тях, а те ще разберат, че тя може и да е „зубър“, но е и добър приятел. Заваля, когато Ирина стана от пейката в парка, краката ѝ се бяха вледенили. Тя тръгна към къщи с мисълта, че едно топло какао ще свърши работа в есенния следобед, а играта „Не се сърди, човече“ вече май има други правила.
