По повод днешния ден, на който през 1982 г. е приета Конвенцията за правата на детето, ви предлагаме този кратък и забавен разказ от началния учител Катина Цолова за разговора, проведен по този повод с децата от нейния клас.
Разглеждаме Конвенцията за правата на децата.
След като на екипи от по 2-3-ма е трябвало да прочетат по няколко члена (от версията, адаптирана за деца – заб. ред.), да ги обсъдят и подредят на един бял лист, им възлагам задачата да напишат свои предложения за точка, нещо, което да гарантира правата на децата.
Повечето от тях работят много сериозно по темата, но има и такива, за които не е интересна и търсят начин да се забавляват. Та за тях всичко е смешки и решават оригинално да напишат: “Децата имат право да пръцкат в час.”
Притесняваха се да споделят написаното. Накарах ги да го прочетат на глас. Класът избухна в смях, а аз се преструвах на ядосана. И попитах най-приказливия от тях:
– Какво според теб си написал?
– “Децата имат право да пръцкат в час”!
– Какво означава “да пръцкат”?
– Ами да пръцкат…
– Не, какво се случва когато пръцкаш?
Целият клас се залива от смях, а аз съм напълно сериозна.
– Като имаш някакъв въздух в корема и той излиза от дупето… – подхилква се като човек, на когото вече не му е смешно.
– Някой може ли да обясни какво се случва, когато пръцкаме?
– Когато се храним, някои храни отделят газове и те се натрупват в червата. Когато пръцкаме и се оригваме, излизат от нас. Така мисля – споделя един от енциклопедичните всезнайковци.
– Вие всички ли пръцкате?
Гледат ме конфузно.
– Може ли, който пръцка, да вдигне ръка?
Целият клас вдига ръка.
Аз също.
Смях. Тишина.
– Какво ще стане, ако не пръцкаме?
– Ще се издуем и ще литнем!
– Ще ни болят коремите!
– Ще ни стане лошо!
– Ще се отровим!
– Тогава как мислиш –
обръщам се към гениалния мислител на точката, която гласи “Имаме право да пръцкаме в час.”
– здравословно ли е да пръцкаме?
– Ами…ъъъ …. мисля, че да?!
– Какво друго е здравословно?
– Да се храним! Да тичаме! Да играем! Да пием вода! Да си мием ръцете! – отговарят децата едно през друго.
– Здравословно ли е да пишкаме и да ходим по голяма нужда?
– питам аз.
Следва единодушен отговор.
– Добре! Имаше ли в конвенцията точка, че децата имат право на здравословен начин на живот?
– Да! – отговаря умникът, написал текста за пръцкането, и очите му светват.
– Значи това, което си написал не е грешно, а е допълнение към правило, което вече съществува.
– Да! Точно така!
– Но не разбирам защо да го правим в час?
– Ами, г-жо Кати, аз не искам в час, опитвам се да се въздържам, но то си напира и докато стигна до тоалетната, е излязло вече… .
Смях. Смея се. Смеем се.
– Въпреки това можем да опитваме да стискаме, докато излезем някъде без хора около нас? Все в един момент ще проработи. А когато не сработи, можем да кажем “извинете”.
– Можем.
Ученикът ме гледа.
– Когато напишете нещо, дори да е най-голямата глупост, си е съвсем друго, когато се аргументирате.
– Г-жо Кати, какво значи “аргументирате”…
Разказът на Катина не е просто забавна история от класната стая, тя е човеколюбиво образование в действие. В нея виждаме приложение на толкова много принципи на хуманната педагогика:
- спонтанно и радостно научаване на нови неща;
- снемане на табута – спокойно говорене за неща, които обикновено се избягват като неудобни, срамни;
- съчетаване на сериозното и смешното, на абстрактното (“конвенция”, “права”) с конкретни ситуации от ежедневието – сериозната тема се обсъжда чрез забавни примери от всекидневието, които правят сложните неща по-разбираеми и по-близки до децата;
- използване на актуалния опит на децата, предложен от самите тях;
- насърчение, а не наказание – вероятно много учители биха се възмутили от темата за “пръцкането” и биха наказали по някакъв начин “виновника” (най-малкото биха му се скарали за неуместно поведение), но тук виждаме противоположен подход – използване на опита за провокация от страна на ученика за навлизане в темата, при което този ученик също е въвлечен в обсъждането и е насърчен за нестандартното си мислене;
- свободна дискусия;
- споделеният смях между ученици и учители създава среда на доверие и откровеност;
- естествено учене – задачата на учителя е да осигури материалите за размисъл и след това да фасилитира диалога, правейки връзка с нещата, за които детето не би се сетило само.
Ако сте учител, вероятно и вие имате подобни истории.
Изпратете ни ги на имейл kinozaobrazovanie@gmail.com!
С радост ще ги прочетем и публикуваме, стига да са пример за човеколюбиво образование!