Конкурс “Една човеколюбива история от класната стая”
Срещата с деца от уязвими групи, не може да мине тихомълком през душите ни. Живеем в свят, в който сме информирани, че извън собствения ни балон има друг свят, на други грижи. Понякога правим дарения, изпращаме помощи. Но на терен работи някой друг. Има учители, които подават ръка на тези деца и ги повеждат по пътя на порастването и правенето на избор. В тях те срещат онези лица, които им вярват и им показват различни пътища, които съществуват.
Това е исторя за каузите в живота. Една от тях се превърна в национална кампания срещу мизерията в детските отделения и болничната помощ за деца. А другата е тази, в която учиш другите да правят добро. Защото това, което имаме, това можем да дадем – труд, знание, любов, добрина, грижа… докато не видиш как едно дете мечтае.
автор на историята: Стефка Петева Кавръкова, учител
място: ОУ “Иван Хаджийски” – град Троян; област Ловеч
възраст на децата-участници: 5- 7 г.
изображение – от Canva
Днес искам да ви разкажа не за децата, които живеят в любящи и подкрепящи семейства, не за децата, които имат достатъчно дрехи и обувки, за да не им се налага да студуват или да носят умалели такива. Избирам да говоря не за тези, които имат всякакви играчки и раници с любим герой, биват прегръщани и целувани с обич и грижа ежедневно… Тези деца имат идеалната „почва“ да растат и да се развиват, да „хубавеят“ с успехи и добри дела. Въпреки че, ако питате мен, наличието на родителска грижа, обич и подкрепа са напълно достатъчни едно дете да израсне като добър човек!
Насочвам прожекторите към тези деца, с които професията учител ме срещна преди малко повече от пет години – децата от етническите малцинства, наричани още с термина „деца от уязвими групи“.
Та точно тези дечица в онзи ден станаха „другите мои деца“. Започнах работа като учител на подготвителна група към основно училище „Иван Хаджийски“ в град Троян, където 90% от учениците са от ромски произход. Моята група беше изцяло с деца от ромския етнос. Деца, облечени и обути „с каквото има“, деца, дошли без най– необходимото за пребиваване в училище, деца, непознаващи някои хигиенни навици, деца, които нямаха парички за купон за обяд… Деца, които често не идваха на училище, защото няма какво да облекат или просто заради родителското неглижиране на факта, че образованието има задължителен характер…
И въпреки всичко деца!
Героите в тази история не съм аз, нито колегите ми, с които подкрепяме всякак тези дечица! Безброй са актовете на милосърдие и щедрост, грижа и неимоверни усилия, насочени към задоволяване на базовите нужди и в подкрепа на личностното развитие на тези деца – от осигуряване на облекло и обувки, носени и запазени от нашите собствени деца – до ежедневните финансови дарения за подсигуряване на топъл обяд. От сресването с гребен на заплетени косички – до приучаването как правилно да си измием ръцете със сапун и топла вода….
Да, това е една реалност, за която никой не иска да говори. Но тези деца са истински и в нелекия си живот се усмихват и оцеляват.
ТЕ, оцеляващите, тези, за които ми бяха нужни не седмици, а месеци да приуча на хигиенни навици и правила на поведение, тези, които не бяха хващали цветен молив на 5-6 годишна възраст и бяха във възторг от цветната диря, която той оставя при оцветяване… Същите тези дечица изразяват благодарността и привързаността си към нас всеки ден и у тях се роди желание за правене на добрини.
Но какво можеш да дадеш, когато нямаш нищо, освен добро желание?
Капачки! Отговорът беше „Капачки за бъдеще“.
Запознах децата с каузата и от този момент всяка капачка от шише за вода или от вече непишещ флумастер те щателно събират, за да помогнат да се направят повече „специални легълца за малки бебета“ – както им обясних.
Радостта за тях идва всеки път, когато чуват звука от изсипването на събраните капачки в голямото сърце пред информационния център в Троян.
Радостта за мен и колегите ми идва всеки път, когато разбираме, че посятото Добро ражда още добрини!