Класната стая

Конкурс “Една човеколюбива история от класната стая”

Без излишни усложнения авторът навлиза директно в същността на човеколюбивото образование, а именно човешките отношения. Когато участниците в процеса осъзнават, че научаването на академичния материал не е основната цел на образованието, когато се отделят време и внимание към чисто човешките вълнения на всеки (което никак не е лесно и очевидно!), тогава можем да сме убедени, че има учене – и то на най-съществените неща в живота.
коментар Нели Керемидчиева, член на журито на конкурса

В един дъждовен следобед в класната стая на 5-ти „А“ беше тихо и спокойно. Учителката по български език, госпожа Петрова, завършваше урока, когато погледът ѝ се спря на Нина – тихото момиче на последния чин. Очите ѝ изглеждаха замислени и потъжени, а тя стискаше в ръцете си листче, което изглеждаше като нещо важно.

„Нина, всичко наред ли е?“ – попита госпожа Петрова, приближавайки се до нея.

Нина вдигна поглед и се опита да усмихне, но усмивката ѝ беше напрегната.
„Да, госпожо, всичко е наред“, отговори тя, но не звучеше убедително.

Учителката се замисли и след като погледна класната стая, каза тихо:
„Ако искаш, можем да поговорим след урока.“

Нина кимна и се върна към листа си. Госпожа Петрова усети, че нещо не беше както обикновено, но реши да не настоява. След края на часа, когато останалите деца започнаха да излизат, тя се приближи до Нина.

„Искаш ли да поговорим, Нина?“ – попита тя с топла усмивка.

Нина, все още със сълзи в очите, кимна. „Госпожо, в нашия дом не е много добре. Баща ми загуби работата си и мама е много притеснена. Не можем да си купим нови учебници, а раницата ми е стара и износена. Не искам да споделям това с другите, не искам да ме съжаляват.“

Учителката я изслуша внимателно, без да я прекъсва, а след това каза нежно:
„Нина, всички преминаваме през трудни моменти. Но не си сама. Ако имаш нужда от помощ, можеш да се обърнеш към мен. Никога не трябва да се чувстваш, че си сама в тези ситуации.“

Нина погледна учителката си с благодарност, но не каза нищо. Тя усещаше топлината на нейните думи и разбра, че не е нужно да носи всичко сама.

На следващия ден, когато влезе в клас, нещо неочаквано я изненада. Класът ѝ беше подготвил малка изненада. На дъската имаше табела с надпис „Нина, нашето слънце“ и под нея – ръчно направени картички. Децата я поздравиха с искрени усмивки.

„Нина, ти си важна за нас!“ – казаха те, а една от картичките беше с нарисувана нова раница.

Учителката, госпожа Петрова, обясни:
„Това е подарък от целия клас, Нина. Събрахме средства, за да ти помогнем с новите учебници и раница.“

Нина стоеше с отворени очи и не можеше да повярва. Сълзи от благодарност се събраха в очите ѝ.
„Какво да кажа?“ – прошепна тя.

„Няма нужда да казваш нищо“, усмихна се госпожа Петрова. „Приятелството и подкрепата не се нуждаят от думи.“


Имате история, която бихте споделили с нас?

Срокът е до 10.02.2025 г. Научете повече за конкурса в линка!

Leave a Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Scroll to Top