История от класната стая

Конкурс “Една човеколюбива история от класната стая”

Точно преди 35 години – през 1990-та, един амбициозен екип от млади педагози създаде училище, в което добрите взаимоотношения, приятелството, сътрудничеството между учениците бяха осъзнати като нещо толкова важно, колкото математиката и граматиката (а може би дори по-важно). В това училище, което се наричаше 151 СОУПИ, всеки един клас всяка седмица имаше един особен 80-минутен час, в който се случваха неща, подобни на разказаното от госпожа Кехайова: споделяне, подкрепа, сплотяване, работа в екип, творчество, преживяване на успех. И досега съм убедена, че подобен формат е необходим в нашите училища. Благодаря на госпожа Кехайова за чудесната история за това как Иван и неговите съученици са открили чудото на човечността. А нашето пожелание към всички участници в образователния процес е – да не реагираме само на проблемни ситуации, а да градим постоянно атмосфера на подкрепа и сътрудничество в класните стаи!
коментар Светлана Нанчева, член на журито на конкурса

В малкото училище на края на града класната стая на 4-ти „Б“ беше място, където децата не само учеха, но и се подкрепяха помежду си. Учителката, госпожа Маринова, беше известна със своята доброта и съчувствие. Тя винаги се опитваше да научи учениците не само на уроците, но и на важността на човечността.

Един ден в клас влезе нов ученик – Иван. Той беше тихо момче с големи, тъжни очи, които веднага привлякоха вниманието на госпожа Маринова. Иван не говореше много и не се смееше, а децата забелязаха, че той се опитваше да стои настрани. Госпожа Маринова реши да поговори с него.

„Иване, всичко наред ли е?“ – попита тя след урока.

Иван, с малка усмивка, отвърна:
„Не, госпожо, не всичко е наред. Вкъщи не е много добре. Баща ми е болен и майка ми работи много. Трудно е.“

Госпожа Маринова го погледна съчувствено и каза:
„Няма да ти се наложи да се справяш сам. Тук в класната стая всички сме едно семейство и ще те подкрепим.“

Иван се почувства по-добре, но все още не беше уверен в себе си. Тогава госпожа Маринова реши да организира проект за сътрудничество – всяко дете трябваше да сподели нещо за себе си. Тя се надяваше това да помогне на децата да се сближат.

Когато дойде ред на Иван, той се изправи и започна да чете с треперещ глас:
„Аз съм Иван. Обичам да чета и да рисувам. Вкъщи не е лесно, но ми е приятно тук.“

След кратко мълчание, Вики, една от съученичките му, се усмихна и каза:
„Аз също обичам да рисувам! Може да рисуваме заедно!“

Децата започнаха да показват интерес към Иван и той бързо се включи в техните игри и разговори. През следващите седмици класът започна да се сплотява още повече, а Иван се почувства като част от групата.

В края на учебната година госпожа Маринова организира изложба с рисунки на учениците. Когато Иван видя своите рисунки на стената, той беше изненадан и щастлив. „Това е чудо“, си помисли той, а съучениците му го поздравиха с радост.
„Човеколюбивостта е повече от думи“, каза Иван, „Тя е действие, което прави разликата.“

Той разбра, че подкрепата и съчувствието могат да променят живота на всеки, и вече не се чувстваше различен, а част от нещо по-голямо – истински обичан и ценен.


Имате история, която бихте споделили с нас?

Срокът е до 10.02.2025 г. Научете повече за конкурса в линка!

Leave a Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Scroll to Top