Конкурс “Една човеколюбива история от класната стая”
“Децата не учат от хора, които не харесват.”
Учителят Рита Пиърсън от нейната 7-минутна TEDx лекция
Този разказ е за силата на връзката с учителя. Може да е по предмет, който ни е интересен, а може да ни е станал интересен, точно заради тази връзка. Именно тя повлиява на промяната, може би защото фокусът не е толкова учебният материал, колкото човешкото същество, борещо се за своето място в един чужд клас и чужд свят. Много от нас не са преживели битките, които децата ни водят. Ако искаме да им помогнем, сякаш няма нужда да им ги спестяваме, тъй като именно те легитимират тяхната смелост и сила, достатъчно е да сме до тях с разбиране, подкрепа и обич.
автор на историята: Николина Барбутева, учител
място: ОУ “Васил Петлешков”, гр. Пловдив
възраст на децата-участници: 18 г. (12-ти клас)
изображение – изпратено от автора

Винаги съм се възхищавала на просвещенската светлина, която струи от образованието и на възможностите, които то разкрива, за да променя и подобрява животи. Може би това се оказа и една от многобройните причини да избера учителската професия. Образованият човек е победител и той се учи всеки ден да надгражда себе си и да става по-добър в начинанията си. Да се учиш означава да не познаваш какво е почивка, но в никакъв случай това да не е пречка за теб, дори напротив. Особено важно е, когато имаш пред себе си многобройни лични премеждия, с усмивка и решителност да минаваш през тях и да не спираш да усещаш, че училището е една от най-добрите територии, в които да се чувстваш разбран, приет и напредващ.
В зората на своята учителска кариера работата ме срещна с едно доста скромно и, в началото, дори и объркано момиче – Христина, която дойде в нашето училище в 6 клас. Тя идваше от Испания, бе прекарала много години там, българският ѝ на разговорно ниво беше добър, но имаше още какво да се желае, особено в гладкия изказ и в изразяването в писмен вид. Тепърва трябваше да създава приятели в и извън училище. Оценките, особено в началото, по нищо не бяха блестящи и много скоро в нея се загнезди усещането, че тя просто не може, такава си е, всичко е трудно и ще се налага да приеме, че нейните съучениците винаги ще имат по-добри оценки от нея, защото са свикнали с българското училище и нямат проблем с езика и граматиката.
Аз, като преподавател по история и география, може би най-малко трябваше да очаквам, че именно към моите предмети Христина ще прояви интерес в даден момент. Но с времето точно това стана. Детето разви към мен доверителна връзка. Оказа се, че работата с исторически текстове и отговорите на исторически въпроси, успяха да развият писмения ѝ изказ, езиковата култура и интересът към историята. В Христина дойде хъс да бъде изпитвана устно. Нещо, към което изпитваше страх в началото и пребледняваше при мисълта, че може нейният номер да бъде посочен за изпитване. В края на учебната година тя излезе и от сянката на класа. Започна да се откроява, да споделя и да е радостна, че се намира в училище.
Но семейните въпроси винаги са нещо, срещу което едно дете нито може да се възпротиви, нито може да промени, а само да се съобрази, дори и да не му се нрави суровата реалност. Бе решено Христина отново да се върне в Испания. В нея се породи тъга, която си личеше все повече с приближаването на края на учебната година. Всичко за нея сякаш започваше отначало пак с предизвикателства и разочарование, че трябва да поеме по стар път.
През лятото на вече далечната 2014 г. тя се върна в Испания. Бях много изненадана, когато съвсем внезапно получих от нея имейл, в който изказва признателността и обичта си към мен, както и това, че ще ѝ липсвам. Тогава осъзнах, че съм направила най-правилния избор, ставайки учител.