Конкурс “Една човеколюбива история от класната стая”
На пръв поглед можем да кажем, че историята по-долу ни разказва една по-скоро обикновена, стандартна ситуация. При по-внимателно вглеждане различаваме контурите на човеколюбивото образование – и тук ключова е ролята на учителя. Той първо наблюдава – отделя си време за тази цел; второ – решава, че той има роля за преодоляване на затруднението на ученика и накрая – създава условията, в които динамиката на групата и класа да се прояви по начин, който да приобщи ученичката. Учителят няма водеща роля, той фасилитира случилото се.
Както авторът подчертава, учителят от историята търси индивидуалността на децата, а те пък от своя страна имат нужда да почувстват принадлежност точно през своите специфични качества („не просто част от групата“), през уникалната дарба, която всяко от тях носи в света.
автор на историята: Бояна Йорданова, учител
място: гр. Варна
възраст на децата-участници: 15 г. (9-ти клас)
изображение – от Canva photos

В класната стая на 9-ти Б клас цареше обичайното оживление. Всеки ден учениците се събираха, за да научат нещо ново, да споделят идеи и да се провокират, предизвикват взаимно. Но в този клас имаше едно дете, което винаги беше по тихо и резервирано от останалите – Ана. Тя беше нова ученичка, идваше от другия край на страната, от малко градче. Трудно се вписваше в динамиката на групата. Външно изглеждаше спокойна, но някаква невидима стена я отделяше от връстниците ѝ. Въпреки усмивката и вниманието на учителката и съучениците ѝ, Ана предпочиташе да бъде настрани, да не се изявява и да не говори много.
Учителката по литература, г-жа Йорданова, беше забелязала това още от първия ден. Тя беше човек, който не приемаше повърхностните отговори и винаги търсеше причина и дълбочина в реакциите на своите ученици. Възприемаше всеки ученик като уникален свят, който заслужава да бъде разпознат и
подкрепян.
Но с Ана беше трудно – външно тя изглеждаше толкова уверена, но зад тази обвивка се криеха съмнения, колебания и страх да изрази това.
Един ден, в час по литература, госпожа Йорданова реши да постави всички ученици в нестандартна, нетипична ситуация. Темата на урока беше:“Изборът и последиците от него“, а задачата бе всеки да напише кратко есе, в което да разиграе въображаема ситуация, в която герой трябва да направи важен избор.
Когато разпределяше задачите, тя умишлено постави Ана в група с най-активните и напористи деца в класа – група, в която винаги струеше бурен ентусиазъм и често се чуваха силни викове и много смях.
Първоначално Ана се почувства неудобно. Тя не искаше да се излага или да привлича вниманието на другите към себе си, но вместо да отговори с обичайния си мълчалив отказ, Ана почувства нещо различно. Сред шума на останалите деца, тя усети малка искра на сигурност, сякаш някой ѝ подаваше ръка, за да я изведе от сянката на собствения ѝ страх. Едно от момчетата в групата, Милен, започна да задава въпроси, а останалите последваха примера му. Тяхната откровеност, добронамеренност и ентусиазъм я насърчиха да изрази мислите си: “Какво би направил твоят герой?“
„Какво би избрала, ако беше на негово място?“ – попита Милен.
Ана за първи път откри, че има какво да каже. Тя не беше просто част от групата- тя имаше идеи, които имаха значение. Започна да пише и всеки ред, който написа, изглеждаше по- лек и естествен от предишния и я караше да се чувства по- уверена и спокойна. Това малко взаимодействие наистина я променяше. Заедно с групата си Ана създаде есето, което не само че беше интересно и оригинално, но и носеше в себе си дълбокото послание на силата на изборите и как те могат да определят не само съдбата на героите, но и живота на самите нас.
В края на деня, когато госпожа Йорданова поиска от учениците да споделят написаното, Ана се изправи пред класа. Гласът ѝ първоначално трепереше, но вътре в нея вече се беше събудила увереността, че не е само“новото момиче“- тя беше част от нещо много по- голямо, част от общност, която я приемаше и в която тя можеше да изрази себе си.
Историята на Ана не беше просто една история за написване на есе. Тя беше доказателство за силата на човеколюбието в класната стая, за това как понякога един малък жест на внимание – да поставиш някого в среда, която го предизвиква, да му покажеш доверие, може да бъде началото на огромна промяна.
Г-жа Йорданова разбра , че не е нужно да се правят грандиозни жестове, за да промениш живота на едно дете. Понякога най-силната помощ е да разпознаеш в детето уникалността му и да му позволиш тя да бъде видяна.
Тази история напомня , че дори в класната стая, където знанията са важни, състраданието, емпатията, човешката връзка са тези, които оставят най-дълбок отпечатък в сърцето на учениците.