Конкурс “Една човеколюбива история от класната стая”
Тази история разказва за истинския Учител – човек, който вдъхновява, подкрепя и насърчава учениците да открият своите силни страни, да се развиват като отговорни и уверени личности, да израстват като хора. Много е важно за всекиго да срещне поне един такъв човек по пътя си. Респект към учителите, които освен знанията и уменията, дават на учениците си и безценни житейски уроци, които не могат да се научат от учебниците.
автор на историята: Росица Стоянова, учител
място: гр. Варна
възраст на децата-участници: 15 г. (9-ти клас)
изображение – от Canva photos

Бях ученик в 9-ти клас, когато се случи нещо, което щеше да промени възприятията ми за училище завинаги. В класната стая, с всичките си ежедневни предизвикателства, винаги се намираше един учител, който беше различен от всички останали. Той не беше просто човек, който учи уроците. Той беше човек, който наистина се грижеше за нас, за нашето разбиране, за нашето бъдеще и, най-вече, за нашата личност.
Спомням си първия път, когато той ме попита как съм, не просто като въпрос за добре ли съм, а как наистина се чувствам. Бях изненадан, защото това не беше въпрос, който се задаваше често. Нямах нужда да бъда перфектен ученик, за да му бъде интересно. Не бях част от отличниците в класа, но той сякаш имаше дарбата да вижда зад оценките и резултатите. Виждаше човека, който се криеше в нас.
Той беше строг, но не по начина, по който очаквах. Не крещеше и не наказваше, а имаше начин да ни накара да се замислим, да ни води не с авторитет, а с уважение. И най-важното – той ни слушаше. За първи път се почувствах като някой, който има значение, а не просто като поредния ученик в дългия списък на класната стая.
Една сутрин, по време на обичайната лекция, нещо ме разстрои. Бях вкаран в една от тези малки спорове с друг ученик, които наистина ме натоварваха. Учителят забеляза, че съм притеснен и вместо да продължи урока, той се приближи до мен. „Какво става?“, попита той, сякаш всеки друг проблем можеше да изчака. Това не беше просто любопитство. Това беше искрена грижа.
Разговорът ни беше кратък, но той промени всичко. Той не ми даде съвети за конфликта, а ми помогна да осъзная, че понякога проблемите не са толкова големи, колкото изглеждат, че трябва да се опитам да виждам по-широко и по-спокойно. Тогава разбрах, че той не беше просто учител, а и човек, на когото можеш да се довериш, с когото можеш да говориш не само за уроците, а и за живота.
Този учител не беше само част от образованието ми. Той беше част от моето личностно израстване. Той не ме научи само на математика или химия, той ме научи как да се справям със себе си, как да бъда по-добър човек, как да се уважавам и да уважавам другите. Защото за него човеколюбие не означаваше просто да бъде добър с нас. То означаваше да ни помогне да открием най-доброто в себе си.
Днес, като учител, все още нося неговите уроци в сърцето си и се опитвам да ги прилагам всеки ден. Той беше доказателство, че образованието не се измерва само в оценки и резултати, а в отношението към човека, в грижата, в разбирането и се опитвам да следвам неговите стъпки.