Конкурс “Една човеколюбива история от класната стая”
Тази история за пореден път ни напомня, че най-важните за всеки от нас уроци са за това как взаимодействаме с другите, със света. Именно тези уроци остават завинаги в нашите спомени. Прекарваме цели 12 години в класните стаи, които освен място за преподаване на знания са и средата, в която се формират ценности, модели на поведение и връзки. Урокът по човеколюбие, за който ни разказва историята, показва колко важно е да създаваме среди, където всеки се чувства разбран, приет и оценен. Това е единственият път към сплотено и силно общество, за каквото всички си мечтаем, и образованието има ключова роля в изграждането му.
автор на историята: Лейля Чаушева-Мусабашова, родител
място: ГПЧЕ “Иван Вазов”, гр. Смолян
възраст на децата-участници: 13 – 18 г.х (гимназия)
изображение – от автора
На г-жа Найденка Христева,
моят учител по човеколюбие
„…Той продължи да ми разказва за своето чудно пътуване. Беше насъбрал в себе си толкова много за разказване. Но нещото, което ме удиви, бяха не толкова странните и причудливи хора, които бе срещал по пътя си, а тази негова безкрайна и чиста любов към човека… Любов към човека.“
Из спектакъла „Малкият принц“ по едноименния литературен шедьовър
Докато търсех нещо в чекмеджето на стария скрин у дома, попаднах на албум със снимки. Ученически снимки отпреди повече от 20 години. Поспрях се за миг… Загледах се и се замислих. Времето ми, прекарано в училище… за миг започнах да го виждам като низ от спомени, върволица от запечатани мигове, които бавно, но последователно препускаха един след друг в съзнанието ми, сякаш бяха на филмова лента. Интересно как почти всичко, което виждах на лентата, бяха някакви ученически спомени и преживявания, но извън класната стая.
Замислих се отново… Помнех ли нещо от учебния процес, от самите уроци?! Хиляди уроци… Седмица след седмица, срок след срок. Година след година… Беше ли останало нещо трайно от цялото онова „познание“, много често неприложимо в съвременния живот?!
Преди да успея да си отговоря на този въпрос, лентата със спомени, както се въртеше бавно, спря. Фокусът – върху един конкретен кадър. Виждах го ясен и чист, непокътнат от времето. Дори нямаше нужда да се напрягам, за да го видя в детайли. Помнех всичко, сякаш беше вчера. Помнех всяка дума от онзи урок, в онази класна стая, в онзи…
15 септември 2004 година. Ден, в който за пореден път започваше нова учебна година. Царяха типичните въодушевление и приповдигнато настроение. Но не всичко беше типично. Малко по-рано същото лято бях предприела лична промяна – повече вътрешна, но личеше и външно. Бях се осмелила да бъда себе си, макар и различна сред всички останали в училище. Имах готовността да заплатя цената за това свое решение, макар че не бях сигурна какво точно ще ми струва. Сигурна бях единствено в непоколебимостта си и в това, че живеейки в район със смесено население, никога не съм била единствената мюсюлманка в училище. От този първи учебен ден обаче щях да бъдат единствената в моето училище, чиято религиозна идентичност се олицетворяваше и от външния вид.
…
Когато след края на тържествената програма в двора класовете се пръснаха из училищната сграда по стаите си, и нашият IXа се събра в класната стая. След очакваните приветствени слова от класната ни ръководителка, последва най-неочакваният, но толкова докосващ урок по човеколюбие, който и до днес още помня. Визирайки промяната, която бях предприела, тя се обърна към целия клас. Говореше директно и убедително. В думите ѝ, меки, но категорични, се усещаше приемане, разбиране и толерантност към мен и моя избор. Към същото призова и целия клас… Това беше урокът по човеколюбие, който никога няма да забравя!
…
Затворих албума със снимките и отново започнах да усещам топлината на онова чувство, онова светло усещане – да бъдеш приеман, разбиран и подкрепян в своите избори, в своите различия. Това е усещането от онзи урок, който бих пожелала на всяко дете да има възможност да усвои в класната си стая; урок, по-ценен от всеки друг – за „онази безкрайна и чиста любов към човека… Любов към човека“.