Конкурс “Една човеколюбива история от класната стая”
Доброто, особено безкористното, “тайното” добро привлича винаги. Възхищаваме се на такива постъпки и хора и понякога дори сами успяваме да влезем в тази роля. Историята по-долу на пръв поглед е свързана с образование предимно с това, че действието се развива в класна стая, която пък се явява основното “местообитание” на повечето деца в днешно време. Можем обаче да я погледнем в по-широка перспектива и да се запитаме какво е важно да се научи в живота, откъде го учим и как. Съдейки по историята, отговорите биха били – важно е да се научим да сме преди всичко хора, които ги е грижа за околните, да мислим самостоятелно и да можем да взимаме решения, да не сме ограничени от статуквото; откъде го учим – на практика от всичко около нас и особено от другите хора (съвсем не само от учителите); как – като присъстваме и наблюдаваме, както и чрез нещо, което не можем да назовем, авторът го определя като тайствена промяна в цялостната атмосфера в класната стая.
автор на историята: Симона Василева, ученик
място: ППМГ “Добри Чинтулов”
възраст на децата-участници: 18 г.
изображение – от Canva Photos
Класът, от който съм част вече пет години, е познат с веселието си. Началото на всяко шегуване се поставя от Митко, отговорникът на класа, който често забравя за отговорностите си, но поправя всичко с чаровна усмивка. Хората казват, че трябва да научиш от всекиго по нещо, за да подобриш себе си. За Митко най-важни са принципите, които изповядваш като човек, а не задълженията, които умееш да спазваш. За себе си бе предпочел да бъде истински човек, отколкото отличник, и точно на това тайно учеше всеки от нас.
Но освен с радостта си, един ден моят клас се прочу и с добра постъпка.
Беше началото на учебната година. Английски, най-строгият и важен час. Работехме върху граматика, а Митко рееше поглед през прозореца, отпуснал глава върху якето, не приемайки, че листът с изречения ще му помогне много в живота, че да му отдава голямо внимание сега. Госпожата се приближи до нашата мила съученичка Мими и се наведе към нея да ѝ прошепне тихо, но всички успяхме да чуем за какво говорят. Тя ѝ обясни, че издателството на учебниците ни не помага на полусираци и няма да ѝ направи отстъпка от цената. Попита я дали ще има възможност да ги донесе скоро, а Мими, която беше толкова притеснителна, отговори, че ще се опита. Госпожата я помилва по рамото, уверявайки я, че всичко ще бъде наред и продължи с урока. Но как да имаме спокоен час, когато нещо такова се беше случило? Вярно бе, че парите за учебниците бяха доста. Сума, която трудно може да бъде отделена от семейство с един доход, и то в началото на учебната година. Цял час мислите ми бяха насочени към това да успеем да помогнем на Мими, но без да я караме да се чувства неудобно, получавайки различно отношение.
Но не бях единствената притеснена, защото Митко беше необичайно тих. Той хапеше устните си и въртейки химикала си в ръка, мислеше. Звънецът изби и всички излязохме, отправени към кабинета, но видях как отговорникът остана в стаята, говорейки с госпожата.
Минути по-късно той ме извика навън. С няколко прости думи ми каза: „Дал съм парите за учебниците на Мими. Ти си ѝ приятелка, искам да ѝ кажеш, че госпожата те е видяла в коридора и ти е поръчала да ѝ предадеш, че издателството е променило мнението си. Не искам да разказваш за това, което сторих на никого. Нито на някой от нашия клас, нито на друг. Направил съм го от уважение, затова не му трябва изкуствена популярност.“ Усмихна се леко, благодари ми и тръгна, не ми позволявайки да кажа и дума.
Всички учители бяха научили и поздравяваха Митко за благородната му постъпка, а той само кимваше. Съучениците ни не разбираха защо. От чисто любопитство някои настояваха да разберат, но Митко не сподели с никого.
И така, добрата постъпка остана неразказана, но не и незабелязана. Сякаш цялата класна стая стана малко по-топла, а всички ние – по-добри. А може би именно в това се крие истинската сила на добротата – да променя света тихо, без да търси признание.