Конкурс “Една човеколюбива история от класната стая”
“Цветовете са думи, но възприятието е различно за всеки. Това, което за нас е очевидно, може да бъде напълно непознато за друг.”
– Виж, това съм аз като малка – майката показва стара черно бяла снимка – а това е моята майка…
– Мамо, когато беше дете, имаше ли цветове? – пита малкото момиченце.
Цветовете не като названия не означават много за тези, които не ги различават. Този разказ показва колко е важна сетивността на един учител към всеки ученик. Всъщност колко специално е това да имаш достъп до всички тези цветове, които децата носят в себе си и да им помагаш да правят палитри от сетивата си така, че всеки да изживее себе си като съвършено човешко същество.
автор на историята: Надя Райкова, студент 4 курс Българска и руска филология
място: гр. Пловдив
възраст на децата-участници: 10 г. (5-ти клас)
изображение – от автора
Стоях пред класа с дневника в ръка и наблюдавах децата. На мен ми предстоеше един от часовете по руски, а учениците чакаха началото, докато рисуваха по дъската.
Учител съм. Отскоро. Днес по програма е денят, в който ще учим за цветовете. Много дълго обмислях този урок. Миналата седмица предупредих учениците да се подготвят и да донесат най-цветното нещо, което обичат, защото цветовете са украсата на живота, но и нещо, което не всички виждаме еднакво.
В средата на класната стая седеше Атанас и четеше комикс. Момче с тъмна коса и бистри очи, винаги любопитен, винаги задаващ въпроси. Но беше различен. Специален. Той беше далтонист. Винаги когато говорехме за това как изглеждат нещата и описвахме характеристиките им, забелязвах как се смущава – знаеше правилните отговори, но не виждаше света така, както останалите. Бях изправена през избор – да се натъжа, че той не вижда палитрата на живота или да погледна през неговите очи.
Реших да направя урока различен. С помощта на директора успях да осигуря специални очила, които превръщат света в черно-бяло – точно както го виждаше Атанас.
— Сегодня у нас будет особый урок!/Днес ще имаме различен урок – бел.ред./ — казах аз и раздадох очилата. Децата ги сложиха, поглеждайки се едно друго с изумление.
— Ооо! Всичко е сиво! — извика Виктор.
— Как различаваш очите ни, Наско? — попита Галя.
Атанас ги гледаше внимателно. За пръв път неговите съученици виждаха света така, както той го виждаше всеки ден.
— Така ли е за теб през цялото време? — попита го Деница, обръщайки се към него с искрен интерес.
Атанас кимна.
— Да, но не съм знаел, че вие го виждате различно, докато не започнахме да учим цветовете в училище. За мен небето не е синьо – просто е светло. Тревата не е зелена – тя е по-тъмна.
Настъпи тишина. Децата оглеждаха стаята, масите, раниците си, а после погледнаха Атанас с нови очи.
— Вижте, госпожо! — каза Георги. — Ако всички виждахме така, нямаше да има правилни и грешни отговори за цветовете и нямаше да има нужда да ги учим всичките!
Усмихнах се.
— Именно. Цветовете са думи, но възприятието е различно за всеки. Това, което за нас е очевидно, може да бъде напълно непознато за друг.
Децата мълчаха, осмисляйки чутото. След това започнаха да говорят, да задават въпроси на Атанас, а той се усмихна – не със смущение, а с гордост.
В края на часа свалиха очилата и погледнаха отново цветния свят. Но нещо се беше променило. Бяха разбрали, че има много начини да виждаш света и че всеки поглед е ценен. А Атанас най-накрая не се чувстваше различен, а специален.
Знаех, че този урок ще запомнят завинаги. Аз също.