Конкурс “Една човеколюбива история от класната стая”
Има една мисъл, че високоразвитите общества се отличават от другите по това как се отнасят с най-уязвимите си членове. Нашето общество извървя дълъг път в отношението си към хората с увреждания, и особено децата – от почти пълна изолация и неприемане, към процес на включване, отношение на емпатия и подкрепа, но мисля, че има още много да вървим… Колко е хубаво, че имаме истински човеколюбиви педагози, като госпожа Спасова, отдадени на мисията си да направят живота на тези деца по-щастлив, по-смислен, по-добър.
автор на историята: Елена Спасова, учител
място: ЦСОП – гр.Пловдив
възраст на децата-участници: 7 – 8 г. (2-ри клас)
изображение – от Canva Photos
Да бъдеш учител е не само призвание, да бъдеш учител е отговорност, работа със сърцето и душата, работа всеки ден!
Какво е да си учител на деца със специални образователни потребности, си задават много от нас! Да си учител на специалните деца е трудна и наистина много деликатна и чувствителна работа. С тези деца се работи по специални образователни програми, по специални образователни планове, с тях се работи със сърце.
По образование съм учител по математика и физика, но през далечната 1992 година започнах работа в Помощно училище. Придобих квалификация за Олигофренопедагог и втори клас квалификация. Животът ме завъртя и се оказах в Италия за 20 години. Завърнах се и подадох документи в Центъра за специална образователна подкрепа в Пловдив. Приеха ме веднага колегите и започнах да работя със специалните деца на България. Повериха ми един чудесен първи клас. Децата при нас не са както в масовите училища. Тук всяко дете има своето заболяване и своите индивидуални потребности.
Едно от децата има коварното заболяване – Детска церебрална парализа. Приковано на количка, с малки ръчички, които имат и те увреждания. Но това малко ангелче е пълно с живот, с планове и мечти. Всяка сутрин то пътува по 40 километра от Стамболийски до Пловдив и обратно, със своята чудесна майка. Винаги е усмихнато и готово за учене, за музика и нови мечти. Трудно е, когато те гледа в очите и ти задава въпроси, на които се налага да го излъжеш благородно.
“Кога ще мога и аз да тичам, Ели?”, “Кога ще бъда като моя батко Ники?”, “До кога мама ще ме носи на ръце, аз съм голям?”… Но наистина изпепеляващ въпрос на малкото ангелче е: “Нали мама няма да ме остави тук да спя? Нали мама ще ме вземе?”…
Усмихвам се и отговарям, че има най-добрата мама, която много го обича и мама няма да го остави да нощува в центъра. Обяснявам, че мама трябва да работи, за да има парички за храна на братчето Ники и него. Обяснявам (а сърцето ми става на парчета), че мама е отишла при другите деца в центъра за болни сами деца в Пловдив, където мама работи. Там децата също я чакат… Той се усмихва радостен и целува моята ръка, сякаш съм богиня. Тогава сърцето ми се разтопява и си спомням за думите на един мислител: “Да се поставим винаги на мястото на болния, да усетим това, което го мъчи и боли…”
С малкото ангелче научихме много стихотворения, които той казва в нашия центъра и в центъра, където работи неговата чудесна майка.
Заслужава си да работим с тези специални деца, защото те ни учат на нещо различно, учат ни бъдем по-добри, по-истински и по-човечни!
Гордея се със всяко едно дете в класа, с онези които още не могат да говорят и те гледат в очите. Говорят ти с очите и сърцата си! Говорят ти без думи, като те хващат за ръце или танцуват, като изящни балерини или те прегръщат още от вратата!
Гордея се с моите деца!…
“С криле на ангели” полетях и аз!
Малкото ангелче с топло туптящо сърце❤️ и магичните балерини ме просълзиха!
Успех на конкурса!