Конкурс “Една човеколюбива история от класната стая”
Познавам немалко учители, които са избрали педагогическото поприще още като деца. Аз самата съм от тях – написах първия си “учебник”, когато бях първи клас – нещо като илюстрована граматика, татко закрепи листата с конец, за да стане като истинска книжка 🙂 Също като Мария, и аз смятам, че педагогическият труд е най-благодарният на света. Този постоянен процес на даване и получаване на обич, уважение и грижа е същината на човеколюбивото образование, и наистина прави учителската професиа “светла и лека”, както казва Мария.
автор на историята: Мария Хаджистойчева, учител
място: ОУ “Свети Паисий Хилендарски”, с. Сотиря, общ. Сливен
възраст на децата-участници: 7 – 10 г.
изображение – от автора
Обичам да ми задават въпроса: “Какво работите?”
Винаги отговарям с една дума: “Учител”.
Няма да наруша традицията, като споделя, че още като дете играех със сестра си на училище, в което аз бях учителката. От дете мечтаех да нося светлина и знания на моята разсеяна ученичка с две непослушно стърчащи плитки, която имаше единственото желание – “урокът” да свърши по-бързо. Затова реших да “изобретявам” уроците. Започнахме не да пишем, а да рисуваме буквите и цифрите, събирахме и изваждахме като „пазарувахме“ в моето магазинче, или търсихме закопани в градината „съкровища“, стихове и песни учихме чрез игра на „радио“, или „телевизор“. Планини “изкачвахме” покатервайки се върху шкафове, пещери “изследвахме”, навирайки се под леглото, “образователни филми“ гледахме в тъмна стая с фенерче в ръка. Не бих могла да изброя всички онези “методи и похвати”, които роди детското ми въображение, но уроците станаха интересни за моята ученичка.
И до днес предизвиквам любопитството на децата, за да изградя в ума им кулата, наречена „мотивация за учене“. „Това е сложна задача, изискваща постоянни нечовешки усилия, преливащи в непосилен труд…“ – ако чуете тези думи, не им вярвайте. Всеки ден е нов и различен, а това прави професията на учителя светла и лека. Избралият да върви по този път трябва непрекъснато да разрешава “големи“ конфликти, да отговаря на хиляди “глупави” въпроси, да “изобретява” уроци, които да превръща в преживяване. Това е “бремето” на щастливия учител! Ах, как се надявам моите ученици да ме виждат като такъв учител…
А как виждам децата аз? Радвам се от малките постижения, които забелязвам във всеки от тях всеки ден. Радвам се, че съм част от тези успехи. Радвам се на доверието и обичта, които получавам всеки ден в изобилие. Радвам се на това, че учителският ми труд не е неблагодарен. Нима е възможно да е неблагодарен трудът, който те кара да се чувстваш като вълшебник и да твориш чудеса, да правиш живота на децата около теб по-светъл, по-наситен с цветове, по-щастлив, да споделяш това щастие, да даваш добро и да получаваш добро, да учиш децата и де се учиш от тях.
Не съм поет, за да опиша моите мисли и преживявания с красиви, докосващи думи, нито художник, който има всички цветове, с които да запълни думите, а учител, който продължава да „изобретява“ уроци и се опитва да докосне и оцвети света на едно дете.
“Доброто, което познавам:
Аз познавам вкуса на тортата;
Аз познавам да не прекалявам;
Аз познавам да ценя;
Аз познавам да уважавам;
Аз познавам да съм искрена;
Аз познавам да помагам;
Аз познавам да обичам;
Аз познавам сърцето си;
Аз познавам да помоля за прошка;
Аз познавам да прощавам;
Аз познавам да правя добро;
Аз познавам да вярвам в доброто;
Аз познавам да се уча;
Аз познавам човека, който ме учи на това всеки ден!”
Думи на едно прекрасно дете. Написа ги моя ученичка, когато бе четвърти клас. Прочетох написаното пред класа и от очите ми потекоха сълзи. Децата не разбираха защо плача, затова просто дойдоха при мен и ме прегърнаха.