Конкурс “Една човеколюбива история от класната стая”
Тихо е. Толкова тихо, че можем да чуем хиляди детски гласове, които крещят в съня си страховете си – от летящи топки към тях, от кални обувки, от играта на въже, от ожуленото коляно, от играта и общуването с приятели. Можем да чуем тишинита на ограбеното детство. Заменено постепенно, за тяхно добро, от удобния диван пред телевизора, модерните дрехи, скъпите аксесоари и ужасно много академизъм, във възраст, която има нужда от детска игра.
Искрено се надявам повече хора да прочетат този разаказ и да позволят на детството да разцъфти тогава, когато му е времето, защото то не се наваксва и защото чувството за ограбено детство тежи еднакво и на родители, и на деца, и на учители.
автор на историята: Александра Велева, учител
място: вече несъществуващ образователен център, гр. София
възраст на децата-участници: 5 – 6 г.
изображение – от автора
Моята история е от самото начало на пътя и като учител. Срещата ми с малката Ани в периода, когато още не бях твърдо решила – ще бъда или няма да бъда учител, силно повлия на решението ми да преподавам.
Ани беше много деликатно момиче. Движенията ѝ бяха изящни. Тоалетите перфектни. Косата ѝ се спускаше на красиви къдрици. Беше на пет години, но посещаваше групата с по- големите деца.
Започнахме да рисуваме. Раздадох голям формат листове. Ани нарисува в средата на листа много малки фигури с множество детайли, ситни, един до друг, нямащи място помежду си и миниатюрни.
Попитах я защо е решила да рисува толкова дребни фигури. С широко отворени очи тя ме погледна и започна да ми обяснява как има много художници, които рисуват точно така и как тя иска да е като тях. Говореше като възрастен изкуствовед с впечатляваща интонация и факти. Погледнах я, показвайки интереса си и замълчах.
Излязохме да играем в Борисовата градина. Всички деца тичаха, подаваха си топки, скачаха. Ани седеше на една пейка. Гледаше и мълчеше. Попитах я защо е решила да седи на пейката, а не да играе. Тя ме погледна и ми обясни, че не знае да държи топка, не знае и игрите, които играят… Каза, че е много заета (ходеше на балет, езда и т.н. по настояване на родителите си) и не е имала време да научи правилата и как точно да хване топката, за да не се удари.
Хванах я за ръка и започнах да я уча да хваща топка. На следващия ден – пак. На по-следващия се включи в играта на децата. След това започна да рисува малко по-големи фигури на листа. В края на лятото не спираше да играе и вече съединяваше по четири листа, за да събере картините си.
Един ден майка ѝ дойде на разговор и ме попита какво сме направили с дъщеря ѝ. Обясни, че преди сядала с родителите си да гледат научнопопулярни филми и вечерите минавали кротко, а сега скачала по дивана, разказвала истории, разигравала сцени от приказки…
Аз отговорих кратко: “Научи се играе… Научи се да играе с топка.”
Майката ме погледна… Замълча и се разплака. Благодари ми и си тръгна.
След време ги видях случайно в автобуса. Не ме познаха. Бяха минали много години.
Но аз ги помних. Наблюдавах ги тихо и се радвах. Ани беше станала прекрасна млада дама и оживено разказваше истории на майка си.