Конкурс “Една човеколюбива история от класната стая”
55 850 души преподавателски персонал има в България за учебната 2023 / 2024 г. Представете си всеки един от тези преподаватели да е подал ръка, да е дал надежда, да е вдъхнал вяра в едно дете и неговото семейство. Това би направило 55 850 деца, усетили грижа, добронамереност и място на този свят, сред другите.
Това са само числа, които с думи могат да звучат като естрадна песен. Пренесени в действителността – могат да осмислят животи. Един от греховете на образователната система е това, че отнема радостта на семействата, че изпълва ежедневието им с проблеми, а не с решения, че им вменява вина, но не им дава подкрепа, че ги води към пропастта да скъсат връзка с децата си, за да са предани на “правилното”, “лоялното” и “коректно” отношение към училището. Че ги кара да се срамуват от детето си!
Още един разказ, още едно дете. Понякога си мисля, колко истории мога да понеса, колко дълго мога да затаявам дъх и колко детски имена мога да запомня.
Крис.
автор на историята: Ценка Кучева, учител
място: ЧСУ “Рьорих”, град София
възраст на децата-участници: 12 г. (6-ти клас)
изображение – от автора
Крис е от тая учебна година в моя шести клас. Беше цялостно настроен срещу образованието, враждебен. Беше убеден, че никой не го харесва. Спомням си един петък, в който той крещя на децата от класа: „Идиоти“, а после седеше отвън, в коридора, на пода. Трудно ми беше да говоря с него. В часовете беше разсеян, търсеше си занимание извън учебните дейности.
В моето училище (ЧСУ „Рьорих“) отношенията са доста близки. Формалност почти няма. Наистина имам щастието да работя с колеги, които с чисто сърце мога да назова учители. Имам щастието и да се срещам с доста зрели в мисленето си, доста устойчиви като личности деца. В класа, в който влезе Крис, не винаги е спокойно. Често се удивлявам на честността на тези деца, на умението им да взаимодействат, да си дават важни уроци. Не са особено мили, но са искрени.
Ден след ден те се опознаваха, Крис като че ли започна да се привързва. Понякога все така беше гневен, непримирим, даже – груб.
Стана ясно, по някакъв повод, че той обича да създава графити. Спомням си го как стои пред стаята на директорката с папка рисунки под мишница и се вълнува. Уговориха се да направи графит на една от училищните стени.
А след това Крис, гонейки се по стълбите, падна и си навехна крака. Отсъства от училище около две седмици. Когато се върна, сякаш го бяха сменили. Гневът беше останал някъде върху болничното легло. Върна се точно преди Коледа. Донесе от вкъщи елха, подари шоколадови дядоколедовци на всичките си съученици и учители.
Отначало не смеех много да се зарадвам. Но – ден след ден се уверявах – това беше едно общително, засмяно дете; бих казала – лидер сред съучениците си, спокоен, грижовен. Забелязвам как умело се намесва в различни ситуации, помага, подсказва удачно решение. В часовете – често взема участие, тъй като има богат опит, много теми го вълнуват. Направи в класа си работилница за шрифтове. Разказа ни за Музея на терора в Будапеща. Започнаха да изплуват и знанията, потиснати преди това, изтикани навътре от травматични преживявания.
В началото на коледната ваканция писах на майка му, казах ù какво съм забелязала. А тя ми отвърна: „Не смеех да попитам“. Беше свикнала да получава от училище единствено порицание и забележки за детето си.
Написа ми: „Истината е, че докато си беше в къщи, му беше мъчно за училище 😀 – нещо, което с татко му не сме вярвали, че ще видим.“ Казвала ми е, че предишната учебна година детето е мразело всеки учебен предмет, дори физическото.
Да, с днешна дата Крис е едно обикновено дете, което се чувства добре в своето училище.
И, да – не е хубаво да си навехнеш крака, докато се гониш по стълбите. Но понякога и подобен инцидент може да свърши добра работа.