Конкурс “Една човеколюбива история от класната стая”
Очарована съм от тази истинска, вдъхновяваща и зареждаща история. Учителят тук не само вдъхва увереност и самочувствие на ученика, той работи фино върху взаимоотношенията на цялата група, която се научава да подкрепя и да се радва на успеха на всеки от членовете ѝ. Виждаме тук и родителска загриженост и ангажираност, насочена към сътрудничество на родителя и педагога в подкрепа на детето – това, към което всички педагози се стремим в работата си с родителите. Поздравявам колегата и се записвам в неговия клас 🙂
автор на историята: Иван Петров, учител
място: ОУ “Ран Босилек”, гр. Габрово
възраст на децата-участници: 11 г. (6-ти клас)
изображение – от Canva photos
Беше прохладен есенен следобед, когато получих съобщение от родител на шестокласник. „Господине, синът ми обича историята, но напоследък загуби мотивация. Говорите толкова увлекателно, но той се чувства неуверен. Може ли да помогнете?“
Стоях замислен. Как да помогна на дете, което обича историята, но не вярва в себе си? Вдъхновението дойде от най-естественото място – извън класната стая. На следващия ден, след края на часовете, предложих на учениците нещо ново:
„Хайде да направим историческа разходка! Ще се срещнем в парка и ще пресъздадем истински исторически събития. Всеки ще има роля.“
Това запали искра в очите на децата. Дори онези, които рядко се включваха активно, започнаха да обсъждат идеи.
В уречения ден паркът оживя – група ентусиазирани шестокласници се подготвяха да „пътуват във времето“. Разпределихме ролите: един бе хан Аспарух, друг – византийският император Константин IV, а нашият колеблив герой пое ролята на летописец – човекът, който записва историята.
В началото беше скромен. Стоеше отстрани, записваше срамежливо, но не вземаше активно участие. Тогава му подадох стар пергамент и казах: „Без летописеца, никой няма да помни какво се е случило тук. Ти си най-важният.“
Тези думи промениха всичко. Той започна да задава въпроси, да записва с плам и дори да коригира неточности. В края на разходката прочете записките си с такъв плам, че всички му ръкопляскаха.
На следващия ден в училище той дойде при мен с блеснали очи: „Господине, тази история беше най-вълнуващата, която съм разказвал! А може ли следващия път да бъда хан Аспарух?“
Това бе моментът, в който осъзнах – човеколюбивата класна стая няма стени. Тя е там, където децата се чувстват значими, където се осмеляват да повярват в себе си. И ако един учител може да запали искрата на увереността, значи вече е променил историята – поне за едно дете.
Аз успях, а вие? Опитайте и ще успеете.