Конкурс “Една човеколюбива история от класната стая”
Стремежът да се търси постоянно разбиране на отсрещния и неговите мотиви е в основата на човеколюбивото образование – да гледаме на човека срещу нас с добронамереност и доверие, че и той, точно като нас, търси да задоволи своите нужди. Една от тези концепции, които звучат толкова просто и логично, колкото се оказват трудни за изпълнение в практиката. Все още повечето от нас се налага да се учим целенасочено на това умение. Особено когато отсреща имаме деца, които физически изглеждат пораснали и често им се иска да го доказват. Деца, които държат никой да не забележи, че имат нужда от любов, признание и граници, поставени с уважение и зачитане. И които могат да разцъфтят в най-добрата своя версия, ако ги получат.
автор на историята: Анет Маринова, психолог, координатор на училищната психологическа служба
място: 23 Средно училище “Фредерик Жолио-Кюри”, София
възраст на децата-участници: 15 г.
изображение – от автора
Най-сложните ученици, особено когато си млада учителка, класна, майка на двугодишен бебешор и когато ежедневно трябва да си „на разположение“ – за учениците, за техните родители, за ръководството на училището. Неизбежно е в полезрението на всички да влязат групата момчета от твоя клас. Те непрекъснато са в движение, като че са в течно състояние. Активността им ги подтиква да търсят места и начини за пипане, хвърляне, манипулации с тела и предмети – пуфовете на четвъртия етаж, пръскане с вода на мивките, тръскане на масите, на които седи някой в междучасието.
Момчета, които не оставят пауза между думите, искат да се обясняват на учителите за забележките им към тях, на свой ред да искат обяснения: „Ама какво съм направил сега?“, “Защо ми пишете забележка?“, „Той ми каза, че аз съм казал…“.
Момчета като без корени, без опори и без място в училище.
Младата класна им говори рязко, без да им дава възможност да вмъкват поредното обяснение, пише забележки, брои забележки, брани учителския авторитет. Тя знае, че трябва решително да се действа; че това е правилният подход.
Ситуацията продължава да ескалира. Следенето по камерите, срещите с родителите сякаш стават част от седмичната програма. Предпазливото предложение друг учител да поеме класното ръководство, а учителката да спаси спокойствието си, защото има малко дете, се приемат от нея като знак за „несправяне с работата“.
Как се разговаря с ученици, които подкопават всеки опит да ги посъветваш и помагаш да разберат грешките си?
Как се понасят обидите, в които живеят и които са част от техния свят?
Как да се направи връзка с всеки от тях, без да си обучен на това?
Къде е границата?
Юноши, които докато рушат, казват, че не искат да сменят училището си и го харесват. Юноши със сложни връзки с бащите си и отчаяно се нуждаят от ролеви модели, а онова, което им е “под ръка” са образите на „лоши момчета“ от стадионите, от моловете, хулиганите от улицата.
Юноши, на които им е трудно да изберат страната на живота и любовта.
В час с класа, в който като училищен психолог, коментираме програмата за „обща подкрепа” във връзка с налагането на санкция на едно от момчетата, той казва, че знае за „подкрепата” и че ще има с класната си „час за опознаване“. Учителката е предложила място и време, в което двамата да разговарят. В резултат, нещо в този младеж видимо се е успокоило. Нещо в класа се е разведрило. Две момчета от „групата“ са разсипали вода, сами отиват да вземат хигиенни материали и почистват класната стая.
Да, циничният език и обидите може би трудно ще намалеят, но младежите идват навреме, говорят по-тихо, извиняват се, когато чувстват, че са прекалили.
Човеколюбието е изобретило разговори с юношите по всички възможни поводи в училище. За да бъдат уважавани като авторитети, учителите трябва първо да отговорят на безапелационното изискване на юношите за уважение. Едва тогава ще бъдат способни да приемат авторитета на учителите. И да признаят колко важно е присъствието в училище на възрастни, които да поемат болезненото им чувство, че може би обществото няма нужда от тях.