Конкурс “Една човеколюбива история от класната стая”
“Беше като майка, която го завиваше с мекото одеяло на човешката връзка.”
Децата нуждаещи се от допълнителна подкрепа по една или друга причина, често се превръщат в мост между нас и страховете ни. Когато си учител – този мост е повече връзка със силите ни. Никой не може да си представи на какво е способен, работейки с ученици извън клишето на “добрия ученик”. Сякаш това е тяхната специална мисия – да ни покажат най-силните ни страни извън какъвто и да било обичаен контекст, както и най-слабите ни. Носят ни онова специално себепознание какви сме наистина и го правят чрез непринуденото си присъствие, което ни предизвиква да опитваме да бъдем добри хора.
Точно тези чудати създания, работещи по различен начин, пречупват огледалото и ни връщат към смисъла на живота. За тях много от нещата в училище не са важни, но срещата с хора, създаването на връзка с този свят, създаването на онзи невидим портал, където фактите и познанията са само периферия на вниманието, грижата и добрината ни носят своя урок.
Какво наистина е важно да предаваме?
автор на историята: Анет Маринова, психолог
място: 23 Средно училище “Фредерик Жолио-Кюри”, София
възраст на децата-участници: 17 г.
изображение – изпратено от автора
Този разказ е за грижата, съпричастността и топлотата, която преживяхме, когато помагахме на 17 годишен юноша, аутист, който учи и докато учи, не спира да работи през рисунките си с черен флумастер.
Коко познава добре училището, в което прекарва по-голямата част от времето си от седемгодишен. Училището също познава Коко, понякога не разбирайки неговите странности. Така училището стана Училището на Коко.
Когато се случи пандемията от коронавируса, бащата на Коко трябваше да влезе в болница в борбата му със заразата. Тя се оказа опасна за него – здравето му се влошаваше и всички се тревожихме за крайния изход. Прогноза нямаше, нито за Коко, нито за времето, през което бащата на Коко ще продължи да бъде в болницата.
Юношата беше останал сам. Забраната от мерките за безопасност ограничаваше излизането му навън, а то беше жизнено важно за Коко. Но и поставиха ново изпитание пред младежа – как да се грижи за себе си, как да поддържа себе си и дома си чист, как да приготвя храната си, какво ще прави през цялото това време?
Ресурсната учителка и екипът за подкрепа в училище без колебание се взехме в ръце и се ангажирахме с човешкото си присъствие в живота на Коко извън училище. В съставянето на план се включиха всички налични на фронта тогава – директорката на училището веднага организира топла храна от стола, която екипът носи на Коко. Дори двойната порция беше частица от мисълта за достатъчното количество за него („Та нали прилича на Жерар Депардийо! Няма да му стигне детската порция!“).
Направихме график за редуване за посещения до дома на Коко. Срещите правихме на прага, на отворена врата, за да спазим ограниченията. Преди да отидем до дома му, разговаряхме с Коко, за да проверим наличните продукти и дали няма нужда да купим повече майонеза или скаричка. Ресурсната учителка влезе в ролята на секретар, който ежедневно разговаряше с Коко и му помагаше да организира почистването на къщата, изхвърлянето на боклука, времето за лягане, времето за учебна работа, включването в онлайн часовете. Николета беше основният грижещ за Коко, за учебната му програма, уроците и докъде е стигнал. Беше като майка, която го завиваше с мекото одеяло на човешката връзка.
Във времето на онлайн обучението поради пандемията, в училище останахме да работим само допълнителните специалисти и провеждахме часове с учениците със специални образователни потребности. Въпреки тревогата ни от риска от заразата, който всеки ден носи, ние останахме единствените сигурните възрастни, които посрещахме децата. Единствената жива връзка за тях. За повечето от учениците тези часове бяха спасителен остров в социалната изолация и в недостига на човешко присъствие. Коко беше нашият корабокрушенец, когото спасихме.
Когато бащата на Коко излезе от болница, за първи път Коко говореше за него не като го нарича по име, както обичайно прави, а използва думата „тате“:
“Тате се върна!”