Месечен конкурс “Човеколюбиви истории от класната стая” – история на месец ЯНУАРИ 2026
автор на историята: Александра Велева, учител
място: училище “Иван Хаджийски”, град Троян
възраст на децата-участници: 5 – 7 г.
изображение – от автора
Коментар от Нели Керемидчиева: Този разказ не е просто спомен за една учебна година, а живо доказателство за силата на човеколюбието. В България върху ромските деца и техните семейства често тежи сянката на дълбоки предразсъдъци – приемаме ги за „трудни“ или дори „негодни“ за образование, още преди да сме ги срещнали.
Историята на група „Сладурковци“ в Троян обаче ни показва друга реалност. Тя ни разказва за деца, които откликват на песен за надеждата, за родители, които откликват на искрената грижа, и за учители, които избират да видят таланта там, където обществото често вижда само липса.
Възможното образование се случва в момента, в който решим да разпознаем човещината един в друг отвъд етикетите. Когато зачетем контекста на семейството и превърнем класната стая в място на принадлежност, потенциалът на всяко дете разцъфва. Този разказ е вдъхновяващо напомняне, че всяко дете е ценна вселена и че обичта е най-прекият път към неговото развитие и успех.
С този прекрасен завършек на конкурса “Човеколюбиви истории от класната стая”, навлизаме изцяло в духа на предстоящия Фестивал Възможното образование в София.
Започвам своя разказ за една година, прекарана в група за задължително предучилищно образование в гр. Троян. Училището е “Иван Хаджийски”. От година и половина живея в град Троян като преди това съм живяла на различни места по света и в моя роден град – София. Стъпвайки в Троян, преди година и половина, едно от първите неща, което ме посрещна, беше вероятността да не бъда учител. Не се обявяваха свободни работни позиции за учител и осъзнах, че въпреки опита и желанието ми за работа с деца, може да не мога да бъда учител в града.
Наближи Коледа. Аз все още не намирах работа като учител, но минах покрай една много красива сграда на централната улица. Забелязах една от стаите на втория етаж. Беше с картинки по прозорците и фигурки. Нищо не знаех за училището, подминах. Около празниците, късно вечерта, влязох в сайта на районния инспекторат и видях, че точно в това училище има обявена позиция. Отивайки към училището, се вълнувах, защото си казах, че явно може и без връзки и познанства да успея да бъда учител в нов град. След като подадох документите, реших да се обадя на няколко човека и да разпитам за училището. Като цяло разбрах, че училището е предимно с деца от ромски произход. За мен това не беше казус – децата са деца и аз обичам да работя с тях. Няколко дни преди да започна, по телефона ми позвъни колежката, с която щях да работя – Стефка. От разговора с нея разбрах, че от другата страна на слушалката е човек, който е приел работата си като мисия, говореше за децата и стаята с любов. Човек и учител, приел работата си като призвание. Отидох в училището и стаята, в която се разбра, че ще работя беше същата, която бях забелязала от улицата. Стая с душа.
А децата… ме трогнаха…
Един от дните реших да им изпея моя любима песен “Продавач на надежда” (Джани Родари). Три следобеда ги приспивах с тази песен и на четвъртия те заявиха, че вече я знаят. Не повярвах. Те трудно изговаряха думите на български език в разговор. Е, песента я бяха запомнили и в спалнята ме гледаха десетина дечица с рошави главици като гаврошчета и пееха песента. Настръхнах и се разплаках от радост. Спечелиха ме. Обикнах ги.
Имаше много моменти, в които ми беше трудно. Признавам си, за около 13 години работа като учител, не очаквах да имам предизвикателства във всяко едно отношение. Имах затруднения с част от децата. Имаше скрити и откраднати обувки, дрехи, мистериозно като от някакъв елф. Имаше неконтролируеми истерии със затруднение да се осъществи контакт, защото просто не бях допускана, поради недоверие и езикова бариера. Но бавно, с обич и търпение – мисля, че успях.
Имаше и сериозна разлика в начина на общуване с родителите. Често се налагаше да ходим по махалите, за да издирваме деца и да ги мотивираме да посещават училище. Всяка сутрин започва като звъним на родителите и молим за посещения, издирваха се братовчеди, лели, баби, с цел да осъществим контакт. Трудно ме допускаха, защото бях нов и непознат човек.
При ромите семейната връзка е много силна и често братовчедите, сестрите и братята са като малки майки и бащи на децата в училище. Идват, проверяват и следят учителите зорко. Едно момче дойде и ме погледна изпитателно. Каза: “Госпожо, Вие май обичате тези деца!”. Да, за тях, както и за всяко дете, е важно да видят, че са обичани. Тогава и те дават обич в големи количества. Детето погледна останалите деца и заяви със закачлива интонация: “Ей, много сте обичани!”. Това дете всяка сутрин идваше и учеше от мен фразеологизми за парола за следващия ден.
Първите месеци най -трудно беше, че работя с деца, които нямаха… Нямаха чорапи, пижами, дебели дрехи… Няма да описвам какво сме правили… Ще опиша няколко истории, които се запечатаха дълбоко. Едната беше при посещение на адрес в махалата след продължително отсъствие на едно дете от групата. Отидохме до майката, сама, на върха на планината, в дивото, в една набързо скована барака с пет деца, на възраст около 25 години, без кола и без мъж. Детето не идваше, защото не успяваше да го излекува… Поговорихме.
След посещението ни детето стана редовно. Преборихме се за него. Вече е отличен ученик. И това е следработно време, а мислите след посещението – остават за вечерите.
Момиченце от групата беше лепило върху краката си огромно количество татуировки, слой върху слой. Един ден дойде при мен и се похвали, че се е къпала и са ги изтъркали. Аз казах: “Страхотно, миличка! Честита баня! Добре сте ги изтрили.”. Тя ме погледна объркано и ме попита: “Госпожо, защо ми честитите банята, ние вкъщи нямаме баня.” От този ден разбрах, че трябва да съм още по-внимателна в комуникацията си. Всяка дума и история се пречупва през призма с коренно различно възприятие за света, ако не внимавам, то връзката и доверието лесно могат да бъдат загубени.
Едно от най-голeмите удоволствия е да извадя нов материал за рисуване, игра или книга с красиви илюстрации. Тогава възхищението е неподправено и вълшебно. На всеки нов цвят или страница има възклицания като “Еха!”, “Уха!”, “Леле!”… А стилистиката им като художници, лично мен ме впечатлява и вдъхновява, това са изключително надарени деца с различен поглед към света. Рисунката на дете от групата ни беше отличена със специална награда в конкурса, организиран от “Пчеларско дружество – Троян”. Детето беше като суперзвезда на номинациите.
Да, малка е групата ни, но всяко дете е вселена, която искрено се надявам да спасим от взрив и да поведем към разцвет на знанията, уменията и качествата. Което се получава само с много любов и дадено време.
Тази учебна година има вероятност да е последна и групата да бъде закрита. За мен това ще е тъжно стечение на обстоятелствата, защото тези деца имат нужда от много обич и среда, доближаваща се до семейната, за да успеят да наберат инерция и знания, за да се изразяват и да могат. Да, не са голяма група, но всеки проговорил, развил умения, обикнал знанието и училището, е бъдещ ученик, който има шанса да се справи по-добре.
*Рисунката (от изображението) е на дете от групата със специални образователни потребности, което миналата година говореше само с рисунки, а тази вече казва много повече. Например на жълтите листа в книжките не казва, че са жълти, а “есенни”.
Разказът за януари е последната отличена история в конкурса ни „Човеколюбиви истории от класната стая“. През изминалата година вашите думи – на учители, родители и ученици – ни позволиха да надникнем в световете ви и да се убедим, че смислените неща в училище се случват през смелостта да бъдем просто хора.
За да запазим това вдъхновение „на една ръка разстояние“, в момента подготвяме дигитален сборник с подбрани истории. В него ще съберем не само отличените разкази, но и много други ценни споделяния, които ни развълнуваха.
Конкурсът приключва, но историите остават, за да ни напомнят, че най-важното зависи от хората. Очаквайте скоро информация за Сборника!
