Месечен конкурс “Човеколюбиви истории от класната стая” – история на месец ОКТОМВРИ 2025
автор на историята: Яна Михнева, психолог
място: гр. Силистра
възраст на децата-участници: 14- 15 г.
изображение – от Canva
Коментар от Светлана Нанчева: Този емоционален и дълбоко човечен разказ ни напомня, че в живота понякога се случват тежки неща, които оставят дълбоки следи – особено у децата. В такива моменти е безценно до тях да има човек, който да чуе болката им и да им помогне да намерят пътя обратно към живота. Авторът ни поднася именно такава история – за едно момиче, което с подкрепата на загрижен педагог постепенно заменя черния цвят на скръбта с цветовете на надеждата. В това е същността на човеколюбивото образование – да разбира, да подкрепя, да придружава, да създава пространство, в което всяко дете може да се превърне в най-добрата версия на себе си.
Разказът ме накара да се замисля за някои неща. Мисля, че героинята Мая не „заслужава втори шанс“, а всички възможни шансове да се съхрани и върне към живота – тук си припомних мисълта на Януш Корчак, че за детето не е направено достатъчно, ако не е направено всичко възможно. Също така, продължавам да вярвам, че човеколюбивите отношения трябва да се проявяват не само в трудни моменти, а да се изграждат ежедневно и от всички – учители, ученици, родители, чрез доверие, грижа и съпричастие, които създават усещането за общност. Именно тази ежедневна човечност прави училището място, в което надеждата винаги намира своя цвят.
Беше късна есен – онази тиха, топла есен, в която въздухът мирише на зрялост и сбогуване едновременно. Листата се сипеха над училищния двор като златен дъжд, а вятърът танцуваше с тях, разказвайки истории за промяна. Точно тогава, в един обикновен учебен ден, я срещнах – Мая, петнадесетгодишно момиче с поглед по-тъмен от ноемврийското небе. Още първите минути ми беше ясно – тя беше от онези деца, които не се доверяват лесно. Влизаше в кабинета ми с ръце в джобовете, с изправен гръб и поглед, който сякаш казваше: „Не ме пипай, не ми задавай въпроси, не ми показвай жал.“ Ала под тази броня имаше буря. Не я виждаш веднага, но я усещаш – в лекото потрепване на гласа, в кратките паузи, когато се опитваше да звучи уверена, в това как се усмихваше само с едната страна на устните си.
Мая беше изгубила родителите си преди година – внезапно, в катастрофа. Тя и малкият ѝ брат оцелели по чудо. Оттогава живееше с баба си и дядо си – хора с големи сърца, но с остарели сили. Те правеха каквото могат, но не знаеха как да се борят с тъгата, която се беше настанила в дома им като нежелан гост.
Мая беше спряла да се смее. Спряла да мечтае. И, най-страшното – беше спряла да иска да живее. Първият ни разговор беше пълен с мълчание. Понякога думите не са нужни, за да чуеш болката – тя просто виси между вас като тежък въздух. „Не вярвам на никого“, каза ми тя тихо в края на часа. „Никой не остава завинаги.“ Тогава не ѝ противоречих. Само ѝ казах, че винаги има поне един човек, който вярва в теб, дори когато ти не вярваш в себе си.
Така започна нашето пътуване. Срещахме се всеки понеделник – тя влизаше без поздрав, сядаше и започваше да рисува. Първоначално картините ѝ бяха пълни с черно, сиви линии и кръгове, които се въртяха без изход. После се появи малко синьо. После – жълто.
„Виждаш ли, Мая,“ ѝ казах веднъж, „животът винаги намира начин да прокара цвят, дори в най-тъмната картина.“
С времето започна да говори – за брат си, когото обожаваше, но се страхуваше да обича прекалено, за да не го загуби; за училището, където се чувстваше чужда; за сънищата, в които родителите ѝ я викаха, но тя не можела да ги стигне. Аз не ѝ давах готови отговори. Само ѝ показвах пътеките, по които да ги открие сама. Тя беше умна, чувствителна, но объркана. Едно от онези деца, които могат да блеснат като звезда, ако някой просто повярва в тях.
Един ден ѝ дадох задачата да напише писмо – не на мен, не на някого от живите, а на своето бъдещо аз. В писмото, което прочетох по-късно, пишеше:
“Не знам кой ще бъда, но искам да съм човек, който може да обича отново. Ако някой ден срещнеш човек, който е загубил всичко, не го оставяй сам. Просто му покажи, че още има защо да диша.“
Тогава разбрах, че тя вече е започнала да се лекува.
Години по-късно, в същия есенен месец, получих писмо. „Скъпа госпожо Михнева,“ започваше то, „помните ли ме? Аз съм Мая. Тази есен вече не е черна. Тази есен има цвят. Печелих първо място на конкурси, рисувах ябълки и слънчогледи – символ на живот. Уча с желание, брат ми вече се усмихва по-често, а баба ми казва, че отново има светлина в очите ми. Знам, че нямаше да съм тук без Вас. Затова реших – ще стана детски учител. Искам и аз да бъда нечий пример. Искам да давам онази доброта, с която ми спасихте живота.“
Четях и не можех да сдържа сълзите си. Не от тъга, а от онова особено чувство на смирена гордост, което може да изпита само човек, видял как болката се превръща в сила.
Днес Мая вече не е онова затворено момиче с черни рисунки. Тя е млада жена, която носи топлина в очите си, държи малки детски ръце и им показва, че светът може да бъде добър. Казва, че всяка сутрин си спомня нашите есенни разговори и повтаря на своите ученици думите, които тогава ѝ казах: „Винаги има поне един човек, който вярва в теб.“
Това е човеколюбивото образование – не само уроците и оценките, а онази невидима нишка между душите, която възражда вярата, че всяко дете заслужава втори шанс. Че всяко сърце, дори и разбито, може да зазвучи отново, ако някой просто го чуе. Защото любовта към човека е като есента – идва след бурите, обагря живота с топлина и ни напомня, че дори когато нещо си отива, нещо друго, по-красиво, се ражда.
