През изминалата неделя ви поканихме на дискусия на тема “Учители и родители в сътрудничество: как да направим училището по-човеколюбиво”. Тя се проведе на щанда на младата организация ЗаВръщане в България, които си бяха поставили за цел в рамките на “Реките на града” да повдигнат за обсъждане важни обществени въпроси.
Избрахме точно тази тема, защото от една страна тя има ключова роля в човеколюбивото образование, от друга ни се струва, че случаите на противопоставяне между родители и учители в България зачестяват. Какво може всеки от нас да направи в посока да се “разпознаем” помежду си като партньори, работещи за здравословното израстване на децата ни – това искахме да обсъдим.
Загряхме с припомняне кои са основните характеристики на човеколюбивото образование (според нас):
👉 Основава се на нуждите на човека (децата също са хора 😉);
👉 Отразява човешкото развитие и естественото учене;
👉 Зачита ценностите и интересите на личността и на общността.
Припомнихме си цитати от важни автори в областта и как те се свързват с горните характеристики.

А след това преминахме към групова работа по 4 различни въпроса:
Какво родителите очакват от учителите? | Какво учителите очакват от родителите ? |
Какво родителите НЕ очакват от учителите? | Какво учителите НЕ очакват от родителите? |
Работихме в 4 малки групи и накрая сравнихме двойките въпроси.
Нагледно се уверихме, че в много отношения очакванията на родители и учители съвпадат и колко е важно те да се уточняват в ключови моменти (например в началото на училищната година!)
Разнищихме тези, които не съвпадат и най-вече тези, които се появиха едновременно в два противоположни списъка – хем ги “очакват”, хем не!


Особен интерес привлече думата “обратна връзка”, която се появи във всички списъци.
Изводът ни бе, че цялостно като общество нямаме умение нито да даваме, нито да получаваме такава. Или в случая с родителите например – те очакват обратна връзка, но за децата си! Ни най-малко не очакват обратна връзка за собствените си практики като родители и дори я възприемат като “намеса”, “критика”, “някой ми казва как да си гледам детето” и т.н.
Учителите пък много искат обратна връзка за себе си… стига тя да е положителна. А когато дават обратна връзка, тя почти винаги е при наличие на “проблем” – сякаш няма нужда да има такава, когато детето се развива добре и има добри резултати.
Разбира се, не стигнахме до окончателно и универсално решение на въпроса – може би защото не вярваме, че има такова!
Това, в което вярваме обаче, е в постоянното и системно напомняне, че всички сме хора, че всички имаме нужда от спокойствие, предвидимост, уважение и че стигне ли се до грозни и неадекватни сцени, те са знак за безсилие и може би недостатъчно самопознание, които можем да преодолеем с подкрепа, информиране, разбиране. Можем да го преодолеем като хора, които са се събрали около обща цел и начините ще са различни според индивидуалностите и контекста.
Докато течаха разговорите, малко свраче дойде да разбере защо сме се разположили в неговия дом (поне така предположихме) – разгледа материалите, опита с човка всичко и остана край нас, без да проявява страх и притеснение.


А какво мислите вие?
Какво е нужно за насърчаване на сътрудничеството между родители и учители?
Вие научили ли сте се да давате и приемате обратна връзка? Ако да – по какъв начин?
/след дискусията изпратихме допълнителни ресурси по темата на всички участници; можете да ги получите и вие като ни изпратите имейл на kinozaobrazovanie@gmail.com/
