Психомоторика

проф. Бернар Окутюрие

Методът за подкрепа на детското развитие, превенция и терапия “Психомоторика” има за цел да подпомогне психологическото съзряване на детето и работи през разгадаване на психичния свят на детето, което играе. Удоволствието от играта и изследването са първият основен инструмент по пътя към добрите начини на регулация и свързване, съобразяване с авторитети, умения за лидерство и следване, изграждане на толерантност и съобразяване с възможностите и ограниченията на другите.

Психомоторика е комплексно понятие, което обозначава връзката между тялото и психиката. Терминът произхожда от Германия и е употребен за първи път от невролога и психиатър Вилхелм Гризингер през 1844 година.
Германската възпитателка Шарлот Анна Пфефер е първата, която прилага психомо­торния подход в своята практика. Въпреки това нейният ученик Ърнст Дж. Кифард се счита за основател на Психомоториката в немскоезичните държави. В средата на миналия век той работи с деца, които имат поведенчески и релационни разстройства. Въз основа на тази работа Кифард изчиства концепцията си за Психомоториката, а по-късно я нарича Моторна педагогика.

Работата на германските практици и теорeтици вдъхновява няколко холандски и бел­гийски психиатри. След Втората световна война техните идеи, свързани с Психомотори­ката, са особено широко разпространени в Холандия и Белгия (Фландрия). Първоначал­но в научните среди е актуално названието „Двигателна терапия“. Постепенно фокусът на изследванията се променя от физическата активност към начина, по който хората се движат във връзка с обкръжението и контекста. Така двигателната терапия се превръща в психотерапия, ориентирана към движението и тялото. Появяват се научни трудове като „Обща теория за човешкото отношение и движение“ и „Образование за движение“. Ос­новата на тези трудове е връзката между тялото и ума, разглеждани от психоаналитична гледна точка.

Във Франция Дюпре преоткрива термина „Психомоторика” около 1905 г. Следват проучвания и обогатяване на метода от други педагози, психолози и психоаналитици. Бернар Окутюрие и Андре Лапиер имат голям принос за разработването на Психомотори­ката за деца въз основа на педагогиката, психологията и психиатрията. Окутюрие използва концепции от Жан Пиаже, Зигмунд Фройд и най-вече Доналд Уиникът, за да обоснове своята теория по „Психомоторна практика Окутюрие”. Разработена през 70-те и 80-те години на миналия век, тя обяснява, че телесните корени са в основата на психологиче­ското раждане и на интелигентността.

проф. Бернар Окутюрие

Бруно не говори, не ходи изправен, не се движи с желание и не играе. Той се придвижва без всякаква координация на крайниците си. Бруно е дете, което е предизвикателство за всеки специалист през 1972 година. Бруно започва работа с Бернар Окутюрие. Като човек, който се опира на иновативни за времето си методи на обучение, Окутюрие има огромно желание да помогне на Бруно и си поставя няколко цели. Той, първо, се опитва да го насърчи да ходи изправен. На второ място, поставя си за цел да го накара да използва език, т.е. да го научи да говори. И на трето – да го стимулира да играе като всяко дете на неговата възраст. Бруно обаче игнорира Окутюрие изцяло и отказва да прави това, което той изисква от него.

По време на психомоторната терапия с Бруно (Au­couturier, Lapierre, “Bruno Delachaux et Niestlé”, 1977) професорът осъзнава, че няма да се справи, ако се опитва да работи с него според собствените си желания и цели.

Стъпка по стъпка, проф. Окутюрие стига до заключението, че подходът на инструменталната педагогика не е добър, защото е фокусиран върху дефицита на детето. Причината е, че този подход се съсредоточава само върху определени модели на поведение, без да се променят дълбоките основни структури на личността. Тогава Окутюрие решава, че ще се съсредоточи върху способностите и уменията на детето и ще се опита да научи какво то върши спонтанно и с удоволствие.

(източник: Aucouturier, Lapierre, 1998)

Първоначално професор Окутюрие работи само с деца с увреждания, а впоследствие осъзнава, че методът му носи огромни ползи за всички деца.

Етапите, през които преминава психомоторната му практика, са няколко. В началото Бернар Окутюрие вярва, че развитието на когнитивните умения на децата, които имат някакви затруднения, могат да бъдат подкрепени чрез развиване на двигателни умения като координация на движенията, образ на тялото и осъзнаване на времето и пространството. По-късно забелязва, че е нужно още нещо, защото затрудненията във физическото изразяване могат да бъдат свързани с афективно-емоционалното изразяване и релационното им поведение (показващо начина, по който детето се свързва с хора или с неща от заобикалящия го свят). През 80-те години Окутюрие формулира концепцията си за психосоматично изразяване (психо – свързано с ума, соматично – свързано с тялото). Той описва как децата са способни да се изразяват физически чрез тялото с неговите афективно- емоционални черти, които са се развили от физически, емоционални и когнитивни преживявания.

Най-голямо влияние върху методиката му има английският психоаналитик Доналд Уиникът. Неговите проучвания предизвикват Окутюрие да изследва как средата на детето е свързана с емоционалното му развитие. Теорията на Психомоториката на Окутюрие има важен акцент върху значението на първите физически взаимоотношения между бебето и майката, бащата или друг близък помощник. Тези първи физически връзки определят образа и схемата на тялото на детето. Те също така задават тон на образите, спомените и обясненията, които детето, а по- късно и възрастният, помни във връзка със собственото си тяло.

През последните години психомоторната теория на Окутюрие се интересува от ефекта, който присъствието на друго лице има върху поведението на детето. Днес той говори за понятия като действие и трансформация. Другото лице (възрастният) трябва да е достъпен, променлив и стабилен. Той трябва да може да помогне на детето да се научи как да разгадае фантазиите си и да интегрира своите емоции в умствени схеми. Това става чрез езика.

(източник: Aucouturier, Lapierre, 1998)

Речта на децата, използвана за общуване и обмен на идеи, се разширява до функция за поддържане на дистанция и възможност за децентрация.
В обобщение може да се каже, че психомоторната практика, създадена от Бернар Окутюрие, е методология, чиято цел е психологическо съзряване на детето чрез психомоторното развитие.

Какво се има предвид под „психологическо съзряване”?
Това е процесът, който прокарва път от удоволствието от движението и играта към удоволствието от мисленето. На детето се дава възможност да развива собствените си мисловни представи, съзнателни и несъзнателни, чрез действия, чувства и емоции.

Чрез удоволствието от действието момчето и момичето откриват и завладяват света, изразяват своите емоции и чувства, и разиграват своите фантазии чрез символична игра. Те имат възможност да изразят и трансформират своите импулси и да се превърнат в отделни субекти със своя идентичност, желания и мислене.

Весела Банова

В България Психомоторика се практикува от около 25 години. Методът, който до 2018-та година единствено се прилагаше у нас, има своите корени в Белгия, където през 1996 – 1997 г. Весела Банова, клиничен психолог и психоаналитик, осъществява едногодишна специализация по „Психомоторно възпитание”.

Във Факултета по психология и образователни науки на Католическия университет в Льовен тя се обучава под ръководството на Паскал Дидриш, последователка на Бернар Окутюрие. С връщането си в България, Весела Банова започва да практикува метода чрез директна работа с деца и да го преподава. Чете курсове „Релационна психомоторика” и „Психомоторно развитие и психомоторни практики” на студенти бакалаври по психология в Нов български университет. Католическият университет в Льовен, в лицето на професорите Андре Дийн и Кристиан Лепо-Фроман, подкрепят усилията на Банова да развива Психомоториката в България, и в продължение на 3 – 4 години университетът финансира гостуването на нейната преподавателка Паскал Дидриш у нас, с цел провеждане на семинари със студенти.

Междувременно Весела Банова организира психомоторни обучения за хора, работещи с деца в Домовете за медико-социални грижи за деца (ДМСГД). Като психолог и научен сътрудник по възрастова психология в Национален център по хигиена, медицинска екология и хранене, ръководи научно-изследователските проекти „Интеграция на деца с проблеми в психомоторното развитие в рамките на отворени и затворени детски заведения“ и „Внедряване на психомоторното възпитание и психомоторното стимулиране в ДМСГД“. Тя участва в оборудването на 32 психомоторни зали във всички тях. В продължение на десет години е ангажирана с обучение и супервизия на над 60 специалисти от екипите на ДМСГД и дневни домове за деца с увреждания.
През 2001 година Георги Добринов, ученик на Банова, поема практиката по Психомоторика в столична детска градина. По-късно той я нарича Аналитична психомоторика. Добринов продължава да работи с деца в градината и да провежда стажове за психолози, педагози и други специалисти там вече 20 години.

През 2017 година Весела Банова решава да поднови курсовете си по „Релационна психомоторика” и „Психомоторно ателие”, и обучава специалисти от различни професии във “Въвеждащо ниво” чрез своя Психоаналитичен институт ТОЛК.

Междувременно специалисти с различни професии (терапевти, психолози, педагози, ерготерапевти и др.), които имат досег с обучение и практика както в България, така и в Европа, правят опити да въведат Психомоториката като образователен, възпитателен и терапевтичен метод в подкрепа на детското развитие и в други детски градини в София, и работят на частна практика.
По покана на център за детско развитие „Психомоторика за всички деца”, от 2019-та година за пръв път, обучение в България в терапевтично ниво по Психомоторика започна да провежда психомоторният терапевт проф. Амара Екерт от Университета в Дармщад, Германия. 16 специалисти, главно психолози, предстои да завършат обучението си през 2020 година с дипломи за „Психомоторен терапевт”.

Професия и професионални организации по Психомоторика в България все още не съществуват (бел. ред. към 2019 г.).

Водещи на работилницата по Психомоторика са:
Ваня Дункова – магистър „Детско-юношеска и училищна психология” и магистър педагог от Софийски университет „Св. Климент Охридски”.

Обучавала се в метода за подкрепа на детското развитие, превенция и терапия „Психомоторика” при Весела Банова и Георги Добринов, както и при проф. Бернар Окутюрие (Франция). В процес на формиране като психомоторен терапевт и работещ под супервизията на проф. Амара Екерт от Университета в Дармщад. Създател на център за подкрепа на детското развитие „Психомоторика за всички деца” и активно практикуващ метода от 2016-та година.

Виолета Спирова е магистър „Детско-юношеска и училищна психология” и бакалавър „Социална педагогика” от Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Обучавала се в метода за подкрепа на детското развитие, превенция и терапия „Психомоторика” при създателя му проф. Бернар Окутюрие (Франция), както и при специалисти от Италия. В процес на формиране като психомоторен терапевт и работещ под супервизията на проф. Амара Екерт от Университета в Дармщад. Активно практикуващ метода в център за подкрепа на детското развитие „Психомоторика за всички деца” от 2017-та година.

Работилницата по Психомоторика има за цел да пресъздаде активна психомоторна ситуация и да предостави динамично знание чрез активна работа. Психомоториката учи на стил на общуване и с помощта на абстрактни средства, каквито са психомоторните модули (геометрични форми – едновременно леки, но обемни и подходящи за свободен строеж) и други подходящи материали, дава възможност на участниците да пренареждат външния свят, така че да отговаря на техния вътрешен свят, както и този вътрешен свят да бъде пренареден по най-добрия начин.

Психомоториката може значително да допринесе за процеса на успокояване на вътрешните страхове у децата чрез някои стратегии, съсредоточени върху удоволствието от действието и играта. Играта е символична репрезентация на реалността и помага на детето да се справи със страха от загубата и в същото време помага да интегрира реалността и да утвърди себе си.

Цели на Психомоторната работилница

Психомоторната практика има три основни цели.
Първата е да се подобри развитието на символичната функция пред удоволствието от действието и играта, или с други думи – да се благоприятства развитието на умствената репрезентация, започвайки от удоволствието да играем и да действаме.

На второ място – да се насърчи развитието на процесите на успокояване, като се знае, че удоволствието от действието и удоволствието от играта са средство за добиване на увереност по отношение на безпокойствата и дискомфорта на детето.

И на трето – да се развива тонико-емоционалната децентрализационна функция. Какво значи това? Да можеш да се дистанцираш от собствените си емоции.

Мястото
Пространството е структурирано от възрастния преди пристигането на децата. Подготовката на пространството има за цел да подготви децата за възможното очакване на действие, което скоро може да бъде приложено. Материалите могат да бъдат разбъркани и трансформирани от децата по време на действията им. Целта е да се върви от ред към безпорядък и към изграждане на нов ред.

По време на психомоторната работа има ред и правила, които са свързани с това да не се нараняваме, да не разваляме игрите на другите, и да се грижим за себе си и за останалите. Практиката показва, че децата интегрират тези правила много бързо, защото имат свободата да играят.

Изхожда се от разбирането, че „законът” не може да бъде интегриран ако не се възприема като измерение на удоволствието. „Не”-то може да бъде добре интегрирано, ако възрастният признае удоволствието на детето да действа и само, в рамките на дълбока връзка и комуникация.

Готови… Старт

Началото на сесията включва:
Разрушаване на стена или трансформацията на онова, което е било приготвено и предложено от възрастния. Това позволява на децата да не се чувстват виновни заради удоволствието, което изпитват, когато разрушават. Това повтарящо се предложение намалява тоничното напрежение, мускулното напрежение, а удоволствието от унищожаването, накрая води до удоволствието да се изгради и създаде. След разрушаването на стената от материали, децата се забавляват с игри, които носят сензомоторно удоволствие, както и стимулират тактилния, визуалния сетивен опит и мускулите, които отговарят за баланса.

проф. Бернар Окутюрие

Видове игри в Психомоториката

  1. Игра с удоволствието да се руши и изгражда – през екипировка и през собственото тяло.
  2. Игри със сензомоторно удоволствие: катерене нависоко, падане долу, търкаляне, люлеене, скачане, тичане, ходене.
  3. Удоволствието от това да се увиеш или да увиеш другия – в тази игра детето също се нуждае от подсигуряващия глас и от думите на възпитателя. Думите могат да бъдат нежно галещи и да доведат до същото подсигуряване.

проф. Бернар Окутюрие

  1. Игри, свързани с „фантазми на дeйствие”.
    Някои много важни игри са базирани на екзистенциалната динамика на смъртта и живота. В тази категория са:
    Появяване/изчезване
    Криеница
    Игри, базирани на идентификация с агресора: да преследваш и да бъдеш преследван (Вълк, Вещица, Крокодил и др.).
  2. Универсални игри (откриват се във всички култури):
    да пълниш/да изпразваш
    да отваряш/да затваряш
    да групираш/да разделяш.
  3. Символичната игра като венец на детските умения.

Символичната игра има функцията да осигури приемственост на психичния интегритет, придобита през първите години от живота. Тя защитава личността на детето от известна степен на безпокойство и започва процеса на идентификация с образа на родителя от същия пол. Репрезентацията на едно нещо с друго, демонстрира способността на детето да символизира, да регистрира и да пресъздава във въображението си изгубена емоционална връзка.

проф. Бернар Окутюрие

Например когато едно дете строи и пресъздава могъщия трактор на своя дядо, той е въодушевен от емоционалната връзка на идентификацията и от друга страна от експресията на пред-интелектуалната операция, в която детето интегрира перцепция, памет, възможност за схващане на подобията и т.н.
Да се преструваш предизвиква удоволствие и отначало е процес на еволюция на агресивния стремеж и среща с другите. Удоволствието от играта позволява на детето да се подсигури срещу възможен дискомфорт. Например да се преструваш, че се грижиш за бебе. В тази игра детето транслира върху обекта онова, което е експериментирало преди в собствените си взаимоотношения с майка си. В същото време се появява процеса на идентификация с родителя от същия пол.

Финалният ритуал

Сесията винаги трябва да завършва с ритуал, който зависи от възрастта на децата. Песен преди три годишна възраст, която децата знаят добре и която създава чувство на заедност. След тази възраст – ритуал, който разпознава всяка детска личност поотделно. Всеки се повиква по име и фамилия, след което се ръкува с психомоторния специалист, „както правят възрастните”.

Правилата, използвани в психомоторния метод са:
– тук играем, скачаме, тичаме, строим замъци, кули, измисляме игри (може да се ползва в различни варианти, например: учим, рисуваме, храним се, общуваме…) без да се бием; без да се хапем; без да си говорим с обидни думи; без да си разваляме игрите.

– в чужда къща/игра без позволение не влизаме/не се намесваме.

– ако искаме да играем с някого – питаме: „Може ли?” Ако не може – играем с някого друг или с нещо друго.
– ако се ударим, ритнем, блъснем, всеки от нас казва: „Извинявай!”

Агресивни импулси и как подхождаме към тях и чувствата, които ги предизвикват

През последните години по ред причини става все по-трудно спазването на правилата и контролирането на импулсите, както и справянето с чувствата на неудовлетвореност и гняв у децата. Какво правим конкретно в ситуациите, в които децата ни показват не само онези свои качества, които лесно предизвикват одобрение, но и агресивните си импулси, които са част от поведението на всяко дете в норма и в крайна сметка на всяко човешко същество?

Прилагаме правилата и уважаваме чувствата

I. Прилагаме правилото за ненасилие с разбиране, но категорично
Когато имаме случай на агресивно поведение, прилагаме първото и най-важно правило на Психомоториката, а именно „Играем без да нараняваме себе си и другите”, което понякога звучи и така: „Тук играем без да се удряме, без да се хапем, щипем и обиждаме.” (Забележете, че не използваме „НЕ” форма, а говорим в смисъла на „правим нещо БЕЗ да правим друго нещо”.)
Как го прилагаме?
Разделяме физически по-малките деца, защото импулсът им е силен и те имат нужда от телесна подкрепа за отделяне.
При по-големите използваме т.нар. „Ти говорене”. След като повторим горното правило (което обикновено води до стопиране на конфликта), единият възрастен казва на другия: „Знаеш ли, това си е моето тяло и никой няма право да го удря или да прави с него неща, които на мен не ми харесват.”
Следва извиняване на участниците. Сядаме на земята, децата хващат ръцете си с помощта на възрастния, който ги подкрепя. Той гледа последователно ту едното, ту другото дете – без превес към нито едно от тях и повтаря правилото: „Тук играем без да се бием. Сега кажете: „Извинявай!” И двете деца трябва да се извинят, независимо кой е посегнал да удари.

Смисълът на извиняването и от двете замесени страни е в неподкрепянето на модела „жертва” или „агресор”. Ако накараме само агресора да се извини, това може да покаже на жертвата в конкретната ситуация, че поведението ѝ на жертва е привилегировано и провокира неизменна защита и вземане на страна от възрастния. По този начин детето може да затвърди това свое поведение. С други думи, детето, което е било ударено, може съзнателно да провокира агресивни действия, за да бъде защитавано. Така то става пълноправен участник в агресивните ситуации като пасивен агресор.
Ако детето, което е ударило, винаги трябва еднолично да си извинява, то вероятно ще се чувства виновно и засрамено. Тези две чувства – на срам и на вина – често са най- непоносими за децата. Комбинацията им може да бъде изключително интензивна и често е разтоварвана след ново повишаване на напрежението и повторна агресия. Затова, когато детето чуе извинение и от страна на „жертвата”, нещата се балансират и децата могат да продължат да играят свободно и без обременяващи допълнителни чувства.

II. Чувствата, които предизвикват поведението, се назовават
Един от най-работещите подходи, не само при деца, е назоваването, говоренето за чувствата, които виждаме, че изпитва човек. Особено ако този човек е малък и не знае откъде идва и как се нарича напрежението, което предхожда дадено поведение. Децата нямат пълен развитиен капацитет да разпознават чувствата и емоциите докъм 8-годишната си възраст и затова една от най-важните задачи на родителите и на възрастните е да им ги посочваме и назоваваме. Това действа като релаксатор и освобождава напрежението. В залата по Психомоторика забелязваме ефекта от назоваването на чувствата през релаксация на мускулния тонус и успокояване в играта. От своя страна това води до предотвратяване на последваща агресия.
Например:
Ако Иван е ударил Васил, защото Васил го е издебнал и го е изместил от колата, която шофира в момента (модул, превърнал се в резултат на детското въображение в кола), ние правим няколко неща:
Разделяме децата, сядаме на пода с хванати ръце. Казваме: „В тази зала играем без да се бутаме, без да се бием, без да нараняваме и обиждаме. Ако искаме нещо, питаме: „Може ли?” Ако не може, играем с нещо друго или изчакваме да се освободи модулът (т.е. въвеждаме двете правила, които са неизменни и обясняват ситуацията).

  • Казваме: „Иване, ти, изглежда, много се разгневи. Всички се ядосваме понякога, това е много неприятно и ни кара да правим неща, които не са приятни за другите.” (назоваваме чувството/чувствата, които подлежат и нежеланите последствия.)
  • Казваме: „Василе, ти, изглежда, нямаш търпение да играеш интересни игри. Когато бъде свободен този модул, ще можеш да го вземеш и да играеш на кола. А дотогава може да вземеш някой друг. (назоваваме желанието и импулса, който го следва, за да се научи детето да ги разпознава и постепенно, с времето, да се научи да контролира и отлага импулса.)

Граници през правила, съчетани с разбиране и уважение, доказано работят и са приложими по всяко време и на всяко място.

III. Ако детето играе агресивни игри и през ролята напада другите

Те могат да бъдат индивидуални или групови: на вълк, на чудовище, на костенурките нинджа, на горила…
Тези игри са много разнообразни и се характеризират със своята голяма интензивност; те не възпроизвеждат реалността, а представляват начин да се изразят потребностите и дълбоките желания на детето. Често децата използват аксесоари, с които играта добива още по-голяма интензивност. Важно е да се знае, че тези игри са полезни за децата, защото чрез тях те се научават по креативен начин да намират компромиса между това, което желанията им ги карат да правят, и онова, което предлага действителността.
Има начин да се позволи такава игра, но да не се позволи тя да ескалира до степен, в която да се стигне до агресия. В психомоторния метод действителността се намесва по два начина: Първо се назовава играта на агресор и второ – тя се ограничава във времето. Това са стъпки към онова хуманизиране, през което всяко дете трябва да премине по пътя на израстването. Назоваването и лимитирането във времето са мощни инструменти. Дори при игрите в детската градина, на детската площадка и вкъщи могат да се прилагат, за да дадат на детето възможност да изиграе фантазиите си и да изпробва роли, но и да разбере, че в живота/реалността има правила и граници. Учителката/мама винаги може да каже: „Ти искаш да играеш на акули и да изядеш всички останали деца. Играта на акули ще бъде 10 минути, през това време ще играем наужким, без да хапем наистина, а след това може да играем на нещо друго.” След което възпитателят може да покаже хапане наужким и да въведе в психичния свят на детето разликата между фантазия и реалност. (Във възрастта до 7 години тази разлика се прави трудно, откъдето лесно произтича ескалация на агресивните импулси.)

Тук също правилата и рамката: „Играем по начин, който ни харесва, но без да се бием и без да нарушаваме къщите/пространството/границите на другите” не бива да се забравят!

Относно правилото „Ако искаме нещо, питаме „Може ли?” и ако не може, не играем”

Разбирането, че децата трябва да споделят играчките/игрите си е традиционно убеждение на поколения българи. Децата започват да споделят едва когато се почувстват достатъчно сигурни в собственото си пространство. Когато ние, възрастните им гарантираме чрез правило и отношение личното и недостъпно за другите тяхно пространство, игра, играчка, вещ, мебел, бонбон, чак тогава може да се появи желанието то да бъде споделено, за да бъде осъществена връзка с другия и да е по-интересно и по-приятно.
Горното правило гарантира запазване на личното пространство и дава възможност на децата да се почувстват сигурни в притежаването, след което може да очакваме споделяне, което за всяко дете се случва след различно време.

Книги

Окутюрие, Бернар, „Действаме, мислим, играем”, Колибри, С., 2019 г.
Банова, Весела, „Ръководство по релационна психомоторика”, С., 2001 г.
Банова, Весела, „Психомоторно развитие и Психомоторни практики”, Словото, 2003 г.

Интернет страници

www.movefeelplay.com – Център за подкрепа на детското развитие „Психомоторика за всички деца”
http://iptrds.com/joro/ – „Фондация за малките и за големите”
https://sharensvyat.com – Център за ранно детско развитие „Шарен свят”
https://dg1-vr.idwebbg.com/com/ – Детска градина „Знаме на мира”, Враца


Ваня Дункова – детски психолог и психомоторен терапевт в “Психомоторика за всички деца”
(адрес: София, бул. “Джеймс Баучер” 103)
www.movefeelplay.com

За връзка с нея: vaniadunkova@gmail.com и
тел. 0885416841




Материалът ви хареса?

Помогнете тогава на ваши близки, приятели и познати да се запознаят с него като им го изпратите или го споделите в предпочитаната от вас социална мрежа с бутоните по-долу!

Leave a Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Scroll to Top