Месечен конкурс “Човеколюбиви истории от класната стая” – история на месец СЕПТЕМВРИ 2025
автор на историята: Ивелина Караангелова, учител
място: ПГИ “Д-р Иван Богоров”, гр. Варна
възраст на децата-участници: 13- 14 г.
изображение – от автора
Коментар от Нели Керемидчиева: Познавате ли и вие такива хора – или може би сте един от тях – хора с множество таланти и заложби, които обаче не успява да прояви. Причините може да са различни, но в основата винаги е липсата на някой, който да ги разпознае и да ги подкрепи. Това имаме предвид във “Възможното образование”, когато говорим за “реализиране на потенциал”. Не става дума за забележителни постижения в науката или изкуството, а за непосредствената проява на това, което носиш в себе си и ако остане потиснато, на негово място идват неудовлетворение, нещастие, насилие към другите или към себе си. Авторът на разказа е уловил двете важни съставки – от една страна подкрепата, а от друга страна личната ангажираност и усилие от страна на момчето, които обаче идват едва след като първото условие е налично.
Това е история за приемането – което едва ли ще срещнем в закони, наредби и правилници; което не се отчита в международни статистики; което може дори да не забележим… но е толкова важно, че понякога променя животи.
Като учител, често ставам свидетел на малки, на пръв поглед незабележими случки, които обаче крият в себе си огромна сила. Това е една истинска история от класната стая – история за езиковата бариера, предразсъдъците, приемането и човечността. История за едно момче, което откри себе си сред нова култура, нов език и нови хора – и за класа, който се научи да чува сърцето преди акцента.
В началото на учебната година в класа ни се появи нов ученик – Лев, руски тийнейджър, който живее в България от две години, но все още се затруднява да изразява мислите си на български език. Думите му звучаха накъсано и несигурно, изпълнени с притеснение и съмнение. В новата гимназия всичко му беше чуждо – сградата, правилата, учителите, съучениците… Само
самотата му беше позната. Лев притежаваше чувствителност, която лесно можеше да бъде наранена – обичаше театъра, свиреше на китара, четеше жадно, често мълчеше и се
взираше в пода под краката си. Зад това мълчание се криеше много повече, отколкото предполагаше, който и да е от нас. Но в очите на някои съученици той беше просто „различният“.
Появиха се подигравки и подмятания. Лев беше затворен в себе си, може би и заради поставената му преди това диагноза от психолог – начални симптоми на депресивно състояние, свързано със социалната изолация и езиковата бариера.
И тогава нещо се промени. Усетил тихата подкрепа на Учителя, той почувства, че тук може да е различно…
– Искам да се променя – каза той един ден. – Искам да говоря само на български. Всеки ден. Навсякъде.
Това не беше просто намерение, а вътрешен обрат. Лев започна да прави усилия – питаше, записваше си думи, четеше на глас, превеждаше си сам текстове. Понякога се спъваше в думите, понякога млъкваше, за да не се изложи, но не спираше. Изискваше от себе си, но изискваше и от съучениците си. В началото те се забавляваха, на моменти се подсмихваха, но след това го приеха, свикнаха и сами започнаха да го поправят, поправяха и себе си – получи се един несъзнателно търсен ефект – за целия клас.
Съучениците му, които първоначално реагираха сдържано, постепенно започнаха да го виждат с други очи. В проектните задачи Лев започна да предлага идеи, които впечатляваха с оригиналност и интелект. Умението му да стои на сцена, да контролира класа си, да приковава вниманието на публиката, започна да се проявява в час. Избираха го за говорител на екипа при
представяне на проектни задачи – въпреки акцента. Приеха го, не защото е станал „като нас“, а защото се осмели да бъде себе си – уязвим, но силен.
Кулминацията настъпи в края на учебната година – въпреки страховете – той се изправи пред шесте паралелки от VIII клас и рецитира монолога на Хамлет, седмица по-късно свири на китара при откриването на годишната изложба на учениците от специалност „Рекламна графика“ в РБ „Пенчо Славейков“ – Варна, отдел „Изкуство“. Вече не беше тъжен, очите му светеха с благодарност и увереност. След представянето, той каза простичко:
– Благодаря, че ми дадохте шанс да бъда такъв, какъвто съм. Чувствам се приет.
Лев успя. Промени себе си. Промени отношението към себе си. И ни научи, че човеколюбието не е голям жест. То е търпение, шанс, доверие. Понякога само това е нужно – някой да повярва в теб, малко преди ти сам да си повярваш.
