Казвам се Нели Керемидчиева.
Замислих се по темата за образованието и отглеждането на деца малко след навършването на 30 години, едва след като станах родител. Наложи се да остана вкъщи дълго време още преди раждането на детето ми. Тъкмо бях открила Фейсбук като средство за намиране на нещата, които ме интересуват с помощта на хора със сродни интереси. В допълнение срещнах един човек, който се оказа моя сродна душа – Катина (Цолова) и с нея водехме безкрайни разговори по темата, от която еднакво се вълнувахме…
От едно на друго попаднах на информация за Мария Монтесори и нейните проучвания за природата на човека и човешкото развитие- бях напълно очарована. Сякаш получих отговори на въпроси, които винаги са стояли в мен, но не съм осъзнавала до този момент! Още по-изумена останах да открия, че има още много като нея – хора, които са проучвали и успешно са доказали, че човешкото същество може да се развива в пъти по-пълноценно, ако му се осигури среда, в която няма страх, принуда, изкуствени ограничения и измислени унифицирани критерии, а има подкрепа, подходящи условия за етапа на развитието му, разбиране на нуждите му и зачитане на неговите уникални способности. Четях книги на Алфи Кон, Йеспер Юл, Джон Холт, четях за Валдорфска педагогика, Реджо Емилия… Сякаш цял нов свят ми се разкри. Усетих, че съм си “у дома”, когато стигнах до “Демократичното образование” на Яков Хехт. Знаех, че не мога повече да влагам жизненото си време в дейности, които не допринасят за по-доброто възпитание и отглеждане на деца – не просто на собственото ми дете, на максимално много деца.
Двете с Катина станахме едни от основателите на Общност за демократично образование и демократичното училище в София. Малко преди това попаднах на филма “Забраненото образование” – беше пуснат за свободно гледане. Стори ми се належащо да бъде преведен на български! В моята представа родителите и учителите щяха да го гледат, да се “осъзнаят”, да променят отношението си към образованието на децата си и светът щеше да стане едно прекрасно място. Нямах представа как се превежда, как се правят субтитри и с ентусиазма на незнанието си реших, че едва ли е толкова трудно 🙂 Не помня вече как направих връзка с режисьора на филма, той се зарадва на желанието ми да го преведа, изпрати ми файл на английски и се започна с превода. Приятелка ме свърза със свой познат, който направи редакция на превода и субтитрите бяха добавени – гледайки го сега, разбирам колко са ужасни, твърде дълги и извън всякакви стандарти за субтитриране! Организирах публична прожекция в едно съвсем малко пространство на нещо като младежко свободно движение. Дойдоха толкова много хора, че трябваше да направим две прожекции. Разбира се, нямаше вход, нямаше нищо официално. Но беше толкова обнадеждаващо – всички тези родители, които се вълнуваха, които знаеха, че не може да се продължава по старому, които мислеха като мен!
Следващата стъпка беше филмът “Свободен час” – немски филм за демократично образование. Отново преминах през превод, този път доста по-подготвен, и публична прожекция. Отново интересът беше голям.
През 2017 г. изгледах още 1-2 впечатляващи документални филма за образование и един ден разказвах за тях на Илияна (Михайлова), самата тя преводач и един от първите родители в Демократичното училище. Споделих й колко ми се иска възможно повече хора да видят тези филми и си спомням как тя каза
Защо не направим един фестивал с такива филми!?
Идеята ми се видя абсурдна – нямаме пари, нямаме знания и опит, кои сме ние да правим филмов фестивал…
Но тя явно остана да тлее в мен и когато попаднах на обява за финансирането от голяма верига супермаркети, реших да се пробвам. Разписах проекта на магия и с консултацията на хора с известен опит с фестивали. Естествено после се оказа, че съм пропуснала някои неща, други не съм преценила добре… Важното е, че беше одобрен и така започна работата. Имахме няколко месеца, аз бях готова донякъде със списъка с филми, които исках да покажем, но тепърва трябваше да намерим контакти със собствениците на правата, да договорим да ни ги предоставят безплатно (не бях заложила никаква сума за авторски права!), да ги субтитрираме, да намерим зала за прожекции, водещи на работилници и на дискусии, да развием кампания за достигане до хората…
Нарекохме го Фестивал (не)Възможното образование – “не” в чест на всички хора, чиято първа реакция към избраните от нас филми беше
“Е, това е невъзможно!”
или
“В тази страна може, но тук, в България, е невъзможно”
Ние нямахме съмнение, че си е напълно ВЪЗМОЖНО и точно това ни водеше.
Изведнъж работата изглеждаше непреодолима, но явно съм споделила затруднението си на достатъчно мои познати и някои от тях заявиха готовност да помагат. Условията бяха ясни – никой от нас не е правил филмов фестивал или толкова голямо събитие досега, така че действаме пипнешком и с помощ от приятели/познати, никой от нас няма да получи заплащане за работата си… и МОЖЕ да се получи нещо много яко.
Дори само дизайнът на плаката отне значително време – кой да го направи безвъзмездно (и за дизайнер не бях заложила перо), как да изглежда… Бързо стана ясно, че преводът на филмите трябва да се възложи на външни хора, за да успеем да свършим всичко останало. Откликна тогавашният преподавател по филмов превод в Софийския университет. Разбрахме се субтитрирането на филмите да се възложи на студентите, които и без това се нуждаят от практика, преподавателят да ги редактира и да платим на всички поотделно. Беше наистина чудесно решение, от полза за всички. Притеснявайки се за бюджета, реших поне един от филмите да преведа сама. За да се впиша в срока, се наложи да работя буквално през нощта – нещо, което категорично не ми е в природата. Беше изключително натоварен период, на срещите на всички ентусиасти, които се бяхме събрали, съзидателната енергия можеше буквално да се пипне! Катина и Илияна бяха другите големи мотори, но усилието беше колективно – на всички хора, които се включваха кой с повече, кой с по-малко. Имахме късмет и че Марта (Златева) се съгласи да е водещ на Фестивала – нейното включване го направи това, което се получи в крайна сметка.
Малко след началото на 2018 г. (фестивалът беше насрочен за февруари), осъзнах, че се очертава наистина много хубава програма. Бях доволна. Цял живот бях свикнала да се стремя към качествена работа. В този момент обаче осъзнах, че качествената работа няма да има никакво значение, ако не достигне до хората, за които е предназначена. А към този момент не беше ясно как въображаемите ни “потребители” въобще ще разберат за нашия фестивал – регистрираните до момента бяха твърде малко, а беше ясно, че не всички ще дойдат. Започнахме трескаво да търсим начини да популяризираме събитието. В последния момент се появи дори възможност да се пусне безплатно реклама в метрото – благодарение на Софийска община. Не успяхме да направим рекламен клип – просто времето не стигаше. Отделно, че се притеснихме да не би да дойдат хора просто ей-така, не защото наистина се интересуват. До последно се чудехме за кое да се тревожим повече – че ще дойдат твърде малко хора или че ще дойдат твърде много хора!
Фестивал (не)Възможното образование 2018

Така вечерта на откриването дойде.
И като започнаха да идват тези хора – влизаха, настаняваха се и идваха още. Всички бяхме във възторг. Голямата зала на Червената къща (която все още работеше по това време) се напълни, а навън чакаха още хора. Всички ме питаха дали да продължаваме да пускаме хора. На мен мисълта ми се върна към онзи трагичен случай в дискотека, където бяха починали млади хора, от това, че бяха пуснати повече от капацитета.
И спряхме да пускаме хора.
До този момент си мислех, че ако останат хора, които не могат да влязат, това би било мярка за “успех”. Когато излязох да кажа на чакащите, че няма места и видях разочарованите им лица, се почувствах ужасно. Не може това да е “успех”, разбрах. Насрочихме втора прожекция на същия филм за другия ден – пак дойдоха хора, но вълнението не беше същото.
По време на тази първа прожекция, изведнъж започнаха да ми пишат хора от залата, че субтитрите се разминават с картината. Ужас! След няколкото проби преди това! Спряхме прожекцията, за да ги нагласим, а през това време изобретателната ни водеща Марта с помощта на Тео Василев направиха забавни игри с публиката. Всичко беше пълна импровизация и се получаваше по магичен начин!
Останалите 10 събития от Фестивала минаха с добра посещаемост, ангажирани и развълнувани посетители, неформална обстановка, в която публиката се грижеше за доброто протичане наравно с организаторите! Колкото големи усилия бяхме вложили в подготовката, двойно по-голяма ни беше радостта от всички положителни отзиви и светнали погледи, от оживените разговори по време и извън дискусиите.
В следващия месец по план, както се бяхме ангажирали в проекта, трябваше да приключим и Сборника. Тук Катина трябваше да свърши голямата работа по събирането и оформлението на всички материали. Представихме го и можехме да си отдъхнем, че работата ни е успешно приключена.
Разбира се, в последвалите месеци започна едно мислене дали наистина това може да остане еднократно събитие – както беше замислено, или дължим продължение, на тези хора, и на себе си. Първият сценарий изглеждаше не на място. За втория – отново нямахме пари. Повечето от доброволците от първата година се завърнаха към техните си занимания и не изглеждаше, че биха вложили отново от времето си. В същото време обаче няколко от посетителите бяха заявили, че искат да работят за следващи издания, защото смятат Фестивала за нужен и важен. Макар да беше общо усилие, беше ясно, че е нужно някой да го поведе. Аз имах купища идеи за други неща, които исках да правя. Не ми се ангажираше отново, знаейки за какъв труд става дума. Тогава кандидатствах за 10 безплатни коучинг сесии за “образователни лидери” – инициатива на Българската коучинг федерация. Така срещнах Мария (Белопитова), която ме преведе през хаоса в мислите и желанията ми и разбрах, че искам да има още един фестивал, независимо от напрежението и трудностите, които знаех, че ще настъпят.
Друга спънка беше, че не мога да работя сама, а всички доброволци можеха да отделят частично време, не регулярно. Имах нужда поне веднъж седмично да обсъждам работата с някой, който се е ангажирал. Тогава Катина ми предложи да ходя в една бензиностанция, близо до училището, в което преподаваше, и да използваме “дупка” в часовете й, която имаше по програма всяка седмица. Така и направихме.
За мен търсенето на пари е ужасяващо – казвах си, че нито го умея, нито искам да го умея. Обърнах се към Дамян Дамянов, за когото знаех, че е единственият работодател в България, който прилага демократично управление във фирмата си. Той се съгласи да поеме част от финансирането. С един-два мейла получихме сума и от Светлин Наков. Този път подходихме и с предложения за партньорство към няколко организации.
Фестивал (не)Възможното образование 2019
Образът на хората, които не успяха да влязат на първата прожекция, ми беше още пред очите и този път бях решена да наемем достатъчно голяма зала, за да не остане никой отвън. Когато Катина влезе в залата за първи път, сподели, че има лошо предчувствие – “Сякаш надскачаме себе си”. На откриването имаше двойно по-малко хора от предишната година, а ние бяхме двойно по-добре подготвени.
Какво беше станало? Защо не успяхме да привлечем същите хора и дори повече след успеха предишната година? Имахме някои предположения. Вероятно всичко се свеждаше до недостатъчна комуникация междувременно… И все пак дойдоха някои нови хора, получихме над 100 плаката в конкурса, който бяхме обявили за училищен плакат на тема “Ученето е навсякъде”. Решихме да оценим това, което се е получило в крайна сметка. Тази година беше белязана и с нещо неочаквано и особено вълнуващо за нас – по инициатива на местни хора и с минимални усилия от наша страна бяха направени прожекции в 10 градове в България, а мини-фестивали имаше в Бургас, Варна и Пловдив! Отново направихме Сборник, събирайки всичко ценно от събитието.
Макар да не се беше проявило в брой посетители, подготовката за 2019 г. беше много ползотворна като вътрешен процес между всички доброволци. Това ни караше да сме убедени, че продължаваме. Имахме и изяснена позиция, че този фестивал е доброволческа инициатива и това е едно от ценните му качества. Работата по събитието за 2020 г. започна без твърде много притеснения за пари – не защото ги имахме, просто бяха останали на заден план. Имахме една гарантирана сума от моя позната, Анжела Данева, която беше свидетел на предишните събития. Впечатлиха ме нейните думи, когато ми каза “Аз ще ви помогна, защото знам, че бихте го направили и без пари, но така ще можете да го направите по-добре.”
Имаше и един доброволец, Мира (Иванова), която се зае усърдно да ми помага в търсенето на спонсори и да е вторият партньор, без който не мога да направя нищо. Разписахме предложения и ги разпратихме до няколко организации. Много ни беше важно инициативата ни да не се смята за “реклама” на конкретни организации и предлагахме само на внимателно подбрани места, които за нас се вписваха в идеята за човеколюбиво образование. Откликнаха от Институт за прогресивно образование. От Академия за родители решиха да ни подкрепят с комуникация.
Фестивал (не)Възможното образование 2020
Третото издание започна с голям ентусиазъм! Този път се разположихме в голямата зала на Есенс център. Надграждахме – чашките за вода/кафе/чай бяха от разградим материал и впоследствие бяха занесени в компоста на Blagichka zero waste в Дървеница; имахме богат щанд с книги за човеколюбиво образование и възпитание; с радост посрещнахме регулярни посетители от миналите години, но и нови… По средата на Фестивала беше обявена карантината и останалите събития бяха отменени.
След като се възстановявахме психически няколко месеца, Светла и Юрий от Професионален форум за образованието, ни предложиха да довършим програмата в двора на някое училище – за да не плащаме отново наем и за да можем да спазим предпазните мерки. Така попаднахме в 139-то училище “Захарий Круша”. Лятото в София не е най-подходящият момент за събития за образование, но тази година много хора не бяха заминали на почивка и … дойдоха. Дворът ни даде възможност за повече простор, дори за гоненица по време на една от работилниците!
През 2020 г. имаше отново няколко събития на местно ниво в Ямбол, Добрич, Бургас и Варна.
Засега това е последният “голям” фестивал. Имахме няколко гостувания по време на събития на Академия за родители и фестивал “Събуди се” 2021 и 2022 г., Дни на неформалното образование, няколко онлайн събития като “Възможното образование в Столипиново” и “Образование отвъд”. През 2022 г. имаше еднодневен “мини-фест”. Всички останали събития и дейности през годините можете да видите ….
През 2023 г. личният ми Фейсбук профил беше хакнат и така загубих контрол върху Фейсбук страницата на Фестивала. Тя беше основното ни комуникационно средство, както и място за повечето ни материали – тъй като нямахме собствен сайт. Това ни обезсърчи сериозно, както и много време и усилия бяха вложени в опити за възстановяването й.
Ето че сега сме готови за новата страница в живота на тази инициатива.
Буквално за нова Фейсбук страница, за нов сайт, за ново юридическо лице, дори за ново име!
Винаги съм си мечтаела, че някой ден Фестивалът ни ще се преименува на “Възможното Образование” и ето че при обсъждане с доброволци, някой каза:
А не е ли време да зачетем всички съществуващи вече човеколюбиви образователни места в България и престанем да напомняме, че някои са го смятали за “невъзможно”?
От 2024 г. вече сме Фестивал Възможното Образование.
Благодарни сме на сдружение Общност за демократично образование, които ни приютяваха през изминалите години. Благодарни сме на хората, които са изиграли голяма роля за оформяне на възгледите ни и съвсем практично са ни помагали като Явор Ганчев, Калина Симидчийска, Гаяне Минасян, както и на всички доброволци през годините!
И разбира се на всички вас – минали и настоящи съмишленици, заради които всъщност продължаваме.
В очакване сме на следващия “голям” фестивал. Може би звездите отново ще се съберат в подходяща позиция още следващата година!